Счупеното колело полностью

Ю. Самата дума преливаше от двусмисленост, защото беше фонетично идентична с думата на хан със значение „изобилие“. Тя беше самият символ на богатството и все пак в традицията рибата да плува срещу течението нагоре по реката на големи пасажи беше сигурен признак за социални вълнения. По този начин Ю ставаше самият символ на граждански безредици.

Второто беше попаднало на Фишер в Александрия. Съобщението беше кратко — минута и три четвърти защитен от подслушване сигнал — и все пак потенциално достатъчно в разшифрована форма, за да разтърси самите основи на Седмината.

Наведе се напред и отново пусна филма.

Първите трийсет секунди бяха доста неубедителни. Виждаше се Ван Со-леян със своя канцлер, Хун Миен-ло. Щом Фишер влезе, тангът леко се извърна и излезе от кадър. Капитанът се поклони.

— Тук ли са? — попита Ван и лицето му отново влезе в кадър, когато Фишер се изправи.

— Четирима от тях, чие хсия. Бяха претърсени и сканирани заедно с подаръка, който носят.

— Добре — тангът се извърна и възбудено погледна канцлера. — Доведете ги тогава.

— Чие хсия…

Де Вор докосна копчето и спря кадъра. Ван Со-леян все още се виждаше в цял ръст пред тайната камера на Фишер. Бузестото му лице бе разцепено от усмивка, разкриваща неочаквано хубави зъби. Беше грубиян, но интересен. Въпреки всичките си наклонности, Ван Со-леян имаше остър ум; вероятно по-остър от умовете на Седмината, с изключение на младия принц, сина на Ли Шай Тун, Юан.

Облегна се назад и известно време оглежда двамата мъже — чувстваше се нещастен от това, че не е запознат с разговорите им преди и след тази важна среща. Цена нямаше да има, ако знаеше какво всъщност искат от връзките си с Пин Тяо. Но спокойната мисъл на Фишер му беше осигурила поне прозрение за причините, които се виждаха на пръв поглед.

Отново пусна филма, докато стигна до един по-късен момент, когато Фишер бе прекъснал разговора, за да съобщи на танга за пожара.

В обектива си камерата беше хванала шестима души: отляво Ван Со-леян, точно зад него Хун Миен-ло, а Гезел, Мах и двамата им придружители — отдясно. Това беше важен момент — можеше да бъде използван срещу танга на Африка. Но също толкова важен беше и моментът точно преди Фишер да почука и да разтвори вратите с трясък; в този момент гласът на Ван беше прокънтял ясно:

— Надявам се разбирате, чун цу, че не мога да ви осигуря подкрепа, без по някакъв начин да изразите добрите си намерения. Очаквам например мирис на горящо жито или новина за похабена реколта поради случайно замърсяване на водоизточника. Сигурен съм, че няма да ми се наложи да ви давам разяснения.

Де Вор се усмихна. Не, нямаше нужда Ван Со-леян да казва нищо повече. Беше ясно за какво говори. В замяна на средства искаше Пин Тяо да му вършат мръсната работа — да запалят Източноевропейските плантации и да разстроят снабдяването с храна на Град Европа, като по този начин дестабилизират Града на Ли Шай Тун. Но биха ли предприели Пин Тяо подобни радикални действия? В края на краищата от последвалия недостиг на храна най-много щеше да пострада техният народ. Биха ли рискували да настроят срещу си общественото мнение толкова скоро след като то беше започнало да гледа с добро око на тях?

Знаеше отговора. Щяха да го направят. Защото Мах беше готов Пин Тяо да бъдат дискредитирани. Той би бил щастлив да види как Ю заема празното място, оставено от смъртта на Пин Тяо. Беше му омръзнало да отстъпва пред Гезел. Омръзнало му беше да гледа как пренебрегват съветите му.

„Е — помисли си Де Вор и отново спря кадъра. — Може би можем да използваме тези напрежения, да ги пренасочим и да ги контролираме. Но още не. Още не му е дошло времето.“

Временно бяха прекъснали съвещанието, докато се овладее пожарът, но когато Фишер се върна, Пин Тяо си бяха тръгнали. Въпреки това обаче последните четирийсет секунди от записа бяха очарователна малка ода на всичко останало.

Ван Со-леян седеше в далечния ъгъл на стаята и въртеше в ръце подаръка, който му бяха връчили Пин Тяо. Беше мъничката нефритова скулптура на Куан Ин, която Де Вор беше дал на Гезел само преди седмица.

— Невероятно — обади се Ван. — Откъде, според тебе, са я задигнали?

Хун Миен-ло, застанал на няколко крачки от него, вдигна поглед.

— Извинете, чие хсия!

— Това — той вдигна малката статуйка така, че съвсем ясно се виждаше в обектива. — Бих казал, че е автентична. От династията Тан. Откъде, да ги вземат дяволите, са я докопали, според тебе?

Хун Миен-ло сви рамене, после се приближи до танга и сниши глас:

— Да се върнем към обратното, чие хсия — откъде знаете, че ще изпълнят онова, което искате от тях?

Ван Со-леян продължаваше да оглежда статуйката, след това погледна канцлера си и се усмихна.

— Защото искам от тях да правят само онова, което е в техен собствен интерес — той кимна и погледна право в обектива. — Е, капитан Фишер, угасихте ли го?

Филмът свършваше тук — с поклона на Фишер, — но това беше достатъчно. Де Вор имаше за какво да мисли — и то много. И какво да използва — то също беше много.