Счупеното колело полностью

И това не беше всичко. Предишният ден беше пълен с изненади. Беше пристигнал запечатан пакет от Марс: копие на файловете, които Кар бе взел от личния секретар на Бердичев.

Де Вор се усмихна. Същия следобед беше разказал на висшите си офицери онази история — приказката за Цао и тангутите. Тангутите били врагове на хан от север и Цао, командир на хан, помилвал един осъден с уговорката, че ще глътне топка восък, ще се облече като монах и ще отиде в царството на тангутите. Онзи се подчинил и бил хванат от тангутите и хвърлен в тъмница. При разпита им разказал за восъчната топка и когато най-накрая я изсрал, те я разрязали и намерили вътре писмо. Писмото било от Цао до главния им стратег. Тангутският крал се разгневил и заповядал да екзекутират и фалшивия монах, и собствения си главен стратег. Така Цао се отървал от най-способния човек в лагера на врага само с цената на един осъден на смърт.

Същото беше и с момчето. То щеше да стане средството, чрез което Седмината щяха да бъдат унищожени. Не както си го беше представял Бердичев отвън, а отвътре. Седмината щяха да предизвикат собственото си унищожение. Защото момчето им носеше не восъчна топка, а идея. Една-единствена идея, способна да преобрази всичко.

Де Вор се облегна назад. Да, а Ли Юан щеше да се бори да запази момчето, защото искрено вярваше, че може да го контролира. Но Ли Юан нямаше ни най-малка представа какво е това момче. Дори и самото момче все още не го разбираше. Но той го беше забелязал веднага — още когато Бердичев му бе показал файла „Аристотел“ за първи път. Файлът беше забележително постижение и все пак не беше нищо в сравнение с онова, на което е способно момчето. Потенциалът му беше смайващ. Със същия успех Ли Юан би могъл да се опита да обуздае самата Промяна, пробваше ли да принуди таланта на момчето да се подчини на нуждите на Държавата.

Ли Шай Тун беше прав, когато беше подписал смъртната присъда на момчето. Вътрешният инстинкт на стареца никога досега не го бе подвеждал. Де Вор имаше късмет, че Войната беше подкопала увереността му. Едновремешният Ли Шай Тун би действал без колебание. Но старият танг на практика всъщност беше мъртъв — убит заедно със сина си, Хан Чин, преди осем години.

Де Вор кимна и прогони тези мисли от ума си — трябваше да се заеме и с последната си задача. Докладът беше кратък — не повече от единствено кодирано съобщение — и все пак важен. Тъкмо него чакаше.

Извади малкото омачкано листче от горния си джоб и го разгъна. Беше предавано от ръка на ръка по верига от доверени хора, докато стигне до него, но беше разбираемо само за неговите очи. „Тигърът е неспокоен“ — гласеше то. Усмихна се. „Тигър“ беше кодовото име на Ханс Еберт. Почеркът беше на неговия човек, Одън.

Бе вербувал Одън отдавна — години преди да го назначат за сержант под началството на Еберт — но Хамърфест се оказа възможност, изпратена му от небесата. Одън беше спасил живота на Еберт през онзи ден преди осем години и Еберт никога не забрави това. Ханс Еберт беше себичен млад мъж, но по странен начин лоялен към онези, които го обкръжаваха. Или поне към онези, които заслужаваха лоялността му, а Одън беше от тях. Но не вярваше да използва едновременно всичките си козове. В това отношение всичко беше като в уей чи: майсторът избираше играта на изчакването, на предварителното планиране. Така играеше и той с Одън.

Но сега дългата и търпелива подготовка вървеше към края си. Например, за Одън се беше оказало лесно да убеди Еберт да предприеме преждевременната атака над онази клетка на Пин Тяо — атака, която беше попречила на Кар да открие връзките между терористите и самия Де Вор. Но това беше само началото: проверка на потенциала на младежа. Сега щеше да доведе нещата много по-далече и да провери дали можеше да преобрази припряността на Еберт в нещо по-полезно. По-градивно.

Да, но не чрез Одън. Щеше да остави Одън в неведение, истинската му природа щеше да остане скрита за Еберт. Имаше и други начини да стигне до Еберт, и други хора, на които той се доверяваше, макар и не чак толкова много. Например чичо му Луц.

Де Вор сгъна листчето и го пъхна обратно в джоба си. Не. Одън беше част от много по-дълга игра: част от план, който засега съществуваше само в главата му.

Усмихна се, после се изправи и се протегна. Преливаше от доволство. Засмя се. След това се сепна: „Внимавай, Де Вор. И не се отпускай. Това е просто план. Не е действителност. Все още не. Не и докато не го превърнеш в действителност.“

— Но аз ще го направя! — каза той тихо и си позволи лека усмивка. — Само почакайте!

Сводникът спеше с по едно момиче от всяка страна. Стаята тънеше в полумрак, стенна лампа точно до вратата хвърляше зелени сенки върху спящите тела. Четвъртият звънец беше ударил, а последният гост за вечерта си беше тръгнал преди час. Сега тишината се нарушаваше само от хъркането на спящите.