Най-накрая гидът им ги въведе в една от полусферичните наблюдателни зали, настани ги в кресла и им демонстрира как се използва изследователската апаратура.
След като приключи с обяснението, той се поклони и ги остави да работят.
Ким погледна към Хамънд.
— Не, Ким. Принц Юан уреди всичко това заради тебе.
Ким се усмихна, наведе се напред, дръпна контролното табло в скута си и загаси осветлението.
Чувстваше се така, сякаш бе вън, в откритото пространство. Плаваха високо над света и нощното небе ги обгръщаше отвсякъде. Но това беше само началото. Компютърната графика преобразяваше наблюдателната зала в каюта на космически кораб с кресла. Оттук можеха да пътуват накъдето си поискат сред звездите: към далечни галактики в другия край на Вселената или към по-близките, по-добре изучени звезди; заобикаляха ги, движеха се из техните планетни системи. Разстоянието почти нямаше значение, а релативните закони на физиката нямаха власт. Можеше да прекосиш небесата за секунда. Беше потресаващо да гледаш как звездите се втурват покрай теб с такава невероятна скорост и как проблясват в ъгълчето на окото ти като прашинки. Отначало просто се втурваха ту насам, ту натам със смях и се радваха на шеметните гледки в залата. После се върнаха на Земята — в нощното небе.
— В живота ни има и загуби — замислено промълви Ким. Хамънд изсумтя в съгласие.
— Знаеш ли, това ме кара да се чувствам… ами… незначителен. Искам да кажа… само погледни! — той посочи нагоре. — Толкова е огромно. Такава сила има в него! Толкова много светове! И всичките — толкова стари! Не можем да си представим колко стари! — разсмя се притеснено и отново отпусна ръка на облегалката. — Кара ме да се чувствам толкова малък!
— Защо? Това са просто звезди!
— Просто звезди?! — Хамънд се разсмя. Такова подценяване! — Как можа да го кажеш?
Ким се извърна в креслото си. Мъничката му фигурка беше неразличима в тъмното — само мократа, изпъкнала повърхност на очите му отразяваше звездната светлина.
— Това е просто вещество, материя, която се държи по предсказуем начин. Физически предмети, обкръжени отвсякъде с физически предмети. Но я се погледни, Джоел Хамънд! Ти си човек. Хомо сапиенс. Животно, което мисли. Което чувства.
— Четири кофи вода и торба сол, това сме ние.
Ким поклати глава.
— Не. Ние сме нещо повече от химикали. Дори и най-долните от нас.
Хамънд сведе поглед.
— Не знам, Ким. Всъщност аз не гледам на нещата по този начин. Никога не съм можел да погледна така на себе си.
— Но трябва! Ние сме нещо повече от пръст, Джоел. Нещо повече от проста глина за мачкане.
В последните му думи се долови намек за тъга, която накара Хамънд да вдигне глава и да погледне момчето в очите.
— Какво има? — попита той тихо.
— Нищо. Спомних си нещо…
Беше странно. Всъщност досега не си бяха говорили. О, да, стихотворенията — препредаване на научни данни, но нищо лично. Приличаха на две машини, които си разменят информация. Като хора тепърва щяха да се опознават.
Хамънд се поколеба — усещаше неохотата на момчето. След това заговори, като внимателно следеше как ще се приемат думите му:
— Искаш ли да си поговорим за това?
Ким го погледна.
— Тук сякаш съм си у дома.
— У дома?
— Дълбоко долу. Под земята.
— А-ха… Глината.
Ким се усмихна тъжно.
— Трябваше да ме видиш тогава, Джоел. Преди осем години. Бях едно такова дебнещо мъниче. Кльощав-кльощав… като мъртвец — въздъхна, отметна глава назад и започна да си спомня. — Кльощаво мъниче с огромни опулени очи. Такъв ме видя за първи път Тай Чо.
Разсмя се — по-тихо, по-напрегнато отпреди. Прозвуча по-скоро като хълцане от изненада, отколкото като смях.
— Чудя се какво ли видя тогава в мене. Защо просто не ми пусна газта? Аз си бях един… — сви рамене и погледна по-възрастния в очите. Внезапна, полузабравена болка изпълваше тъмните му ириси. — … един израстък. Буца пръст. Късче от мрака долу.
Хамънд дишаше леко и напрегнато слушаше всяка дума.
— Два пъти извадих късмет. Ако не беше Тай Чо, сега щях да съм мъртъв. Той ме спаси. Когато съм превъртял, той се спазарил за мене. Заради онова, което видял в мене. Прекарах пет години „социализация“. За наказание. Обучаваха ме отново, изграждаха ме отново. Укротяваха ме.
Хамънд вдигна поглед — изведнъж беше разбрал. Ето значи защо е бил заложен животът на Ким.
— И за какво са те наказали?
Ким отмести поглед. Въпросът увисна във въздуха. След малко заговори пак. Този път по-бавно. Въпросът на Хамънд може би беше твърде прям, защото Ким говореше така, сякаш говореше за някой непознат, а не за себе си — за времето на социализацията, за униженията и гадостите, за смъртта на приятели, неуспели да се справят. И за други, още по-мрачни неща. Как ли беше успял да оцелее сред всичко това? Да излезе от него такъв, какъвто беше?
Ким се извърна, наведе се напред и включи визьора. Около тях бавно се завъртя звездното полукълбо.
