Счупеното колело полностью

Познаваше слабостите на баща си; знаеше, че той притежава четири-пет качества, които Сун Цу смята за опасни в характера на един генерал: храбростта му често граничеше с безразсъдство; беше импулсивен, бързо се палеше и ако го провокираха, се захващаше с дадено нещо, без да обмисли трудностите; чувството му за чест беше деликатно и го оставяше открит за фалшиви обвинения; и последно — беше способен на дълбоко съчувствие. Срещу тях тя изправи силните му качества, главното от които беше верността, която внушаваше на подчинените си. Както беше казал Сун Цу в десетата книга на изкуството да се води война: „Тъй като такъв генерал смята войниците си за свои деца, те биха тръгнали след него към най-дълбоките долини. Той ги смята за свои собствени любими синове и те са готови да умрат с него.“

Кимна. Да… слабостите понякога бяха сила, а силата — слабост. Да вземем например Ханс Еберт. Можеше и да е прекрасен, храбър войник, пък и хубав и любезен, но очите на баща й виждаха съвсем различен човек от онзи, който беше видяла онзи ден в имението на Еберт. За баща й той беше синът, който никога не бе имал, и затова — роден за другар в живота на дъщеря му. Но това означаваше, че забравя самата нея — изцяло изключва собствените й чувства в тази връзка.

При тази мисъл я полазиха студени тръпки. Обърна се и погледна към младия телохранител.

— Хайде да се връщаме, Ерки. Трябва да си стягам багажа.

Докато вървеше, се оглеждаше — сякаш всичко вече си отиваше от нея. Но сега никога нямаше да го загуби докрай. Тук беше намерила себе си — в този строг, груб пейзаж бе открила отражението на вътрешното си „аз“, на истинското си „аз“; и след като веднъж се беше събудила за него, беше сигурна, че никога вече няма да вижда своя свят по същия начин. Мирисът на бор и пръст, соленият привкус на морето по устните й — всичко това беше вече част от нея, неделима като гласовете на острова. Преди тя беше само сянка на себе си, омагьосана от съня, който представляваше Градът, неосъзнаваща вътрешната си празнота. Но вече беше будна; вече беше тя — тя напълно и докрай.

Сервитьорът в столовата постави чашите на масата пред двамата мъже, поклони се прилежно и излезе.

— Кан пей! — Толонен вдигна чаша срещу бъдещия си зет.

— Кан пей! — вдигна чаша в отговор Еберт. После се огледа и се усмихна. — Тук е хубаво, сър. Много е приятно.

— Да… — Толонен се разсмя. — Маршалски привилегии. Но един ден ти ще станеш маршал, Ханс, и тази стая ще е твоя.

— Може и така да стане… — Еберт остави чашата си на масата. — Но се надявам, че няма да продължи дълги години.

Толонен се усмихна. Младият Еберт странно му харесваше. Знанието, че Джелка ще попадне в такива добри ръце след сватбата си, му вдъхваше увереност. Точно сега обаче имаше работа за вършене — други неща, за които да се притеснява.

— Идвам от танга — той се облегна назад. — Трябваше да занеса междинен доклад за масовите убийства — той млъкна и изсумтя. Лицето му се сбърчи. — Ли Шай Тун не беше доволен, Ханс. Според него досега все трябваше да сме стигнали донякъде и може би е прав. Но самият факт, че разкрихме толкова много бели петна, ме убеждава, че зад всичко това по някакъв начин стои Де Вор.

— Смятате ли, сър? — Еберт отмести поглед, сякаш го обмисляше, след това отново погледна Толонен в очите. — Но без съмнение досега щяхме да сме намерили нещо, което да води към него. Би било твърде хитро от негова страна — не мислите ли? — да не остави никъде никаква следа! В края на краищата са замесени толкова много хора…

— Хммм… — Толонен отпи от питието си — плодов ликьор — после отново остави чашата си. — Може би. Но има още нещо, Ханс. Нещо, за което не знаех, докато тангът днес не ми го каза. Май при нападението над Хелмщат е било отвлечено и още нещо освен парите на гарнизона. Преди всичко бижута, но и няколко по-специални неща. Били са в сейфа, отмъкнат от Пин Тяо. Три предмета от керамиката на танга. Предмети, които струват Бог знае колко на антикварния пазар.

Толонен бръкна в джоба на туниката си и измъкна оттам три дебели квадрата черен лед. Това бяха „плочки“ — холографски снимки.

— Вземи — подаде ги на Еберт.

Еберт ги взе, погледна ги, след това остави едната на масата до питието си и натисна идентификаторната ивица покрай единия ръб. Над „плочката“ моментално се появи холограма.

Той разгледа всичките подред, после ги подаде обратно на маршала.

— Красиви са. И както казахте, биха стигнали астрономически цени. — Той се поколеба, след което сведе поглед. — Разбирам, че е нелепо, но… ами мога ли да попитам какво са търсели в сейфа в Хелмщат?

Толонен прибра плочките и отново вдигна чашата си.

— Имам разрешение от танга да разговарям за това с тебе, Ханс. Но запомни — да си остане между нас.

Еберт кимна.

— Добре. Е, изглежда Ли Шай Тун е бил замислил някакъв експеримент. Статуетките е трябвало да бъдат продадени, за да се финансира експериментът.

— Експеримент ли?