— И аз съм го правил, знаеш ли — когато бях много по-млад. И майка ти беше като тебе, Джелка. Кнут така и не успя да го проумее. Щом се надигнеше буря, той се завиваше през глава и се опитваше да я проспи — сякаш не беше нищо повече от някаква досада. Но тя беше същата като тебе. Искаше да види. Искаше да бъде там, навън, в самото сърце на бурята. Според мене сигурно би се хвърлила във водата, ако не знаеше, че със сигурност ще се удави.
Пак се засмя и я погледна. Джелка го слушаше като омагьосана.
— Каква беше тя? Искам да кажа, що за човек беше всъщност?
Той кимна към голямата маса, скована от бор. Седнаха — той — на огромния стол в селски стил, тя — на пейката до него. Тежкият халат се диплеше по раменете й.
— Така е по-добре. Направо се просмуква в костите ми! Влагата. Промените в налягането… — той се усмихна и сръбна от чая. — Но не за това искаше да ти говоря, нали? Искаше да ти разкажа за майка ти…
Той поклати бавно глава.
— Ех… откъде да започна? Какво да вземем за начало? — погледна я и очите му се натъжиха. — О, тя много приличаше на тебе, Джелка. Съвсем същата като тебе беше… — дълга въздишка се отрони от устните му, след това той се наведе напред и сплете едрите си, широки длани върху масата. — Ще започна с първия миг, когато я видях — там, на скалите в устието на пристанището…
Тя седеше и го слушаше със зяпнала уста. Почти не смееше да си поеме дъх.
Към друг свят. Към някакво време, преди тя да е съществувала. Към място, едновременно познато и напълно чуждо. Онзи свят, който всяко дете можеше само да си представя, без да бъде част от него. И все пак — как копнееше да види всичко онова, за което говореше чичо й; как копнееше да се върне във времето и да види онова, което беше видял той.
Обърна се — ала там нямаше никого. Само празната врата. Затвори очи и продължи да слуша, но там отново нямаше нищо — нищо освен бурята вън. Не можеше да го види — не и така, както е било. Дори и със затворени очи вече не виждаше нищо.
Призраци. Миналото беше пълно с призраци. Образи от тъмната страна на съзнанието.
Минаха часове. Бурята утихна. А след това бледа зора озари далечния край на морето, отвъд пристанището и хълмовете. Тя гледаше как светлината й става все по-ярка. Вече се чувстваше уморена, доспиваше й се.
Чичо й стана и леко я докосна по рамото.
— Лягай си, детето ми — подкани я тихо. — Баща ти пристига утре.
Дълбоко разположеният телескоп в Хайлброн беше на повече от сто и петдесет години. Големите сателитни обсерватории в края на Слънчевата система го бяха превърнали почти в ненужен, ала той все още беше популярен сред много астрономи, защото в идеята да се навлиза дълбоко в земята, за да се наблюдават звездите, имаше някаква любопитна, парадоксална привлекателност.
— Странно е — Ким се обърна към Хамънд. Двамата слизаха с асансьора надолу, дълбоко под земята. — Сякаш се връщам.
Хамънд кимна.
— Но не се притесняваш, надявам се?
— Не… — Ким се загледа замислено нанякъде, после се усмихна. — Просто ми е странно и това е. Все едно ме спускат в кладенец.
Асансьорът забави ход, подскочи и спря. Обезопасените врати се отвориха със свистене и те излязоха навън. Двамата униформени стражи ги поздравиха.
— Влизайте там — единият посочи надясно. Влязоха. Беше помещение за обеззаразяване. Десет минути по-късно излязоха — кожата ги смъдеше, специалните дрехи, прилепнали към тях, ги притесняваха. Един служител ги посрещна и ги поведе по тесен, ярко осветен коридор към комплекса от лаборатории и наблюдателници.
В шахтата Хайлброн имаше четири телескопа, но само един можеше да се използва по всяко време — огромна въртележка, вградена в скалата, върху която бяха монтирани четири огромни лещи. Един от учените изследователи — младеж на двайсет и няколко години — им служеше за гид: разведе ги из комплекса, като през цялото време развълнувано говореше за последните открития. Сега в Хайлброн се правеха малко открития — обсерваториите в края на Слънчевата система бяха пионерите на новите изследвания — но въпреки всичко Хайлброн вършеше добра работа. Тук се проверяваха и се обобщаваха подробностите, сверяваха се всички онези данни, които в крайните лаборатории нямаха време да обработват.
Хамънд слушаше учтиво. Ентусиазмът на младежа му беше забавен. Но за Ким всичко беше по-различно: той споделяше вълнението на младежа. За Ким думите бяха живи, кипящи от покълващ живот. Докато го слушаше, се усети, че иска да знае много повече от онова, което беше научил досега. Искаше да го проумее в цялост.
