Измъкна се на покрива, в полумрака, и тръгна към парапета. Резкият студ, бесният гняв на вятъра я сковаваха. Ръцете й се вкопчиха в металната релса. Небето блесна и тя погледна надолу. Долу под нея морето сякаш се гърчеше и кипеше, после изхвърли огромен прозрачен воден юмрук към скалите в основата на кулата. Разхвърчаха се пръски и се вдигнаха чак до нея, сякаш по сигнал яростен стихиен рев изпълни въздуха и я разтресе до кости. И след това мрак. Гъст, тежък мрак, изпълнен с яростта на бурята.
Сега дишаше дълбоко, на пресекулки. Сякаш бурята беше част от самата нея. Всеки път, когато светкавица блеснеше и разцепеше небето, усещаше как през нея преминава трепет — от главата до петите, остър като разцепен лед. А когато проехтеше гръмотевицата, отекваше в костите й и избухваше така внезапно, че я караше да трепери в трескава наслада.
Потръпна — челюстите й бяха здраво стиснати, очите — разширени, ръцете и краката й трепереха от някаква странна, неочаквана радост. Вода се стичаше на талази по лицето и врата й, миеше я, пречистваше я, а отдолу морето ревеше и бушуваше, вреше и се пенеше покрай скалите. Гласът му — писък на неизказана болка — се сливаше с небето.
— Джелка!
Чу, че някой далече долу я вика. Ревът на бурята почти го заглушаваше. Обърна се и погледна към отворения капак. В първия момент не можа да разпознае силуета, после дойде на себе си. Чичо й Джон…
Викът отново се разнесе — този път по-близо. Идваше точно под нея.
— Джелка? Горе ли си?
Тя се обърна и изкрещя — едва успяваше да надвика тътена на бурята:
— Тук съм! Всичко е наред!
Погледна отново към морето — трепереше, цялото й тяло се тресеше. Чакаше следващия проблясък, следващия внезапен, разтърсващ взрив. И щом го дочака, се обърна и го видя — главата му се подаваше от отвора с разширени от страх очи.
— Какво, в името на небесата, правиш тук, Джелка?! Слизай веднага! Опасно е!
Тя се разсмя — бурята я беше обзела цялата.
— Прекрасно е!
Забеляза как той потръпна. Гледаше я умолително.
— Слез! Моля те, Джелка! Много е опасно!
Вятърът виеше и караше дъха й да секва, заливаше кулата с огромни вълни от дъжд. А след това избухна мощен гръм — по-силен от всички предишни — и хълмът отдясно избухна в пламъци.
За миг отблясъкът на светкавицата продължи да трепти пред очите й. Потръпна — гледката пред погледа й я изпълваше със страхопочитание.
Седем бора бяха пламнали! Огромни криле от пламък се издигаха в мрака, съскаха, там, където се срещаха и се бореха с изливащата се от небето вода, виеше се дим. Скръцна със зъби. Полазиха я студени тръпки. Ала огънят все така си бушуваше — сякаш дъждът нямаше сила да го овладее.
Обърна се, втренчи поглед в чичо си, а след това изтича към него залитайки и се остави да й помогне да слезе долу. Той я притисна към себе си и здраво я прегърна. Тя усещаше как той трепери. После се наведе, вдигна халата, който беше донесъл, и наметна раменете й.
— Мокра си до кости! — гласът му беше измъчен. — Богове, Джелка, какво си мислеше, че правиш?! Не знаеш ли колко е опасно?!
Гледката на горящите дървета я беше отрезвила.
— Не — отговори тя тихо. Сега я тресеше — току-що бе осъзнала колко й е студено всъщност. — Беше толкова…
Млъкна и се остави да я поведе надолу, като я обсипваше с упреци.
Помогна й да слезе, после се дръпна и тръгна след нея по коридора. Лампите светеха. В далечния му край, в основата на голямото стълбище, чакаше леля й. Загриженият й поглед сякаш отразяваше погледа на съпруга й.
— Всичко е наред — обади се Джелка. — Не можех да заспя. Бурята… исках да я видя.
Джон кимна. Спогледа се с жена си. След това прегърна Джелка през раменете.
— Разбирам, миличка, но наистина беше опасно. Ако беше паднала?
Но Джелка мислеше само за могъществото на бурята, за това, как сякаш се беше сляла с нея, как всяка внезапна ослепителна светкавица и всеки разтърсващ гръм я караха да се чувства жива, до болка жива. Още беше пред очите й — яростно разпененото море там долу, огромното небе, простряло се горе като гигантска синева, въздухът, тръпнещ от гласове.
— Има чисти дрехи в банята — обади се тихо чичо й и я стисна за рамото. Тя се отърси от своя унес. — Иди да се преоблечеш и идвай в кухнята. Ще ти препека филийки и ще сложа
Погледна към жена си и лекичко я подкани с жест да ги остави сами. След това отново погледна Джелка и се усмихна.
— Хайде, отивай. Виждам, че няма да заспиш, докато тази буря най-после не утихне.
Тя го послуша. Щом се върна в кухнята, застана до прозореца и се втренчи през стъклото в разлюлените от бурята води на пристанището. Чичо й се суетеше около чая.
— Заповядай — той й подаде стара пръстена чаша, пълна догоре с
