Тя се засмя зарадвана — за миг й беше олекнало на сърцето. Винаги беше обичала операта и макар
— Къде ще ходим преди това?
Той се облегна назад и пусна ръцете й.
— По работа. Няма да се забавим много. Най-много половин час. После се връщаме и се преобличаме, нали така?
Усетиха как „светкавицата“ трепна и потегли, като страшно бързо набираше скорост. Джелка се загледа през прозореца — драконовият орнамент навън затрака, след това се замъгли и накрая се превърна просто в седем ивици в червено, зелено и златно.
— Чичо Джон каза ли ти за бурята?
— Не… — той се засмя. — Значи е имало буря, така ли?
— Да — тя отново се обърна към него. — Толкова беше силна! Толкова…
Той сведе очи, сякаш нещо го беше разтревожило.
— Да — каза тихо. — Бях забравил.
Тя се вгледа в него, учудена от внезапната промяна в настроението му.
— Какво има?
Той я погледна и се насили да се усмихне.
— Нищо… просто изведнъж си спомних за майка ти.
— А-ха… — тя кимна. Значи наистина беше така, както бе казал чичо й. Да, сега го виждаше — колко различни бяха майка й и баща й и все пак колко силно се бяха обичали.
Тя извърна глава, забеляза отраженията в стъклото и тъжно се усмихна. Сигурно му е било трудно — може би по-трудно, отколкото по време на изгнанието.
Прогони тази мисъл от главата си и се опита да се ободри, като си мислеше за предстоящата вечер, но щом вдигна ръка и докосна бузата си, внезапно усети мириса на изгорял бор по пръстите си и се скова.
— Какво има? — баща й не я изпускаше от поглед.
— Нищо — тя се обърна и пак му се усмихна. — Няма нищо.
— Кой е онзи там?
Толонен обърна гръб на еднопосочното огледало и се взря в дъщеря си.
— Онзи там ли? О, ами че това е Уард. Ким Уард. Странна птица. Разправят, че умът му бил по-бърз от машина.
Тя учудено се разсмя.
— Искаш да кажеш, че е член на екипа?!
— Да, и вероятно най-добрият. Направо да се смаеш като се има предвид…
Джелка го погледна.
— Като се има предвид какво?
Баща й отмести поглед, сякаш темата беше срамна.
— Роден е в Глината. Не го ли виждаш? Този мрак в очите. Превъзпитаван е, но въпреки всичко никога не може да бъде същото, нали? В тях винаги остава някаква частица от дивака. — Той я погледна отново и се усмихна. — И все пак… Хайде да си тръгваме, а? Тук приключих, а вкъщи ни чака Ханс.
Тя кимна едва-едва и се загледа пак в момчето, притиснала лице до стъклото. Когато той се обръщаше към нея, сякаш я гледаше някой друг — не момчето, а нещо друго. Нещо диво, расло извън клетка, което не дължеше нищо на този свят от нива. Потръпна — не от страх, а от чувството, че го разпознава. Засмя се тихичко, учудена, че го намира тук — а си беше мислила, че го е оставила там, на острова. После сякаш дойде на себе си и се дръпна уплашено от стъклото.
И все пак беше истина. Виждаше го там, в очите му. Роден в Глината — така беше казал баща й. Но в него имаше и нещо повече.
— Хайде, Джелка. Да тръгваме.
Тя се поколеба още миг, вперила очи в момчето, след това се обърна и тръгна след баща си. И едва сега до ума й стигна онова, което беше казал преди малко.
— Опазили ни боговете… — прошепна тя почти беззвучно. — Ханс Еберт! Само това ми липсваше!
Ким се обърна и погледна Хамънд, който беше застанал от другата страна на масата.
— Коя е тя?
— Коя коя е?
— Момичето. Дето беше тук с маршал Толонен.
Хамънд се разсмя.
— О, тя ли… Дъщеря му — не я ли знаеш?
— А… — Отначало си беше помислил, че може да е жена му. В края на краищата тези хора си го имаха този навик — да се женят за млади момичета. Или поне така беше чувал. Но кой знае защо това, че не беше познал, го зарадва.
— Чухте ли какъв слух се носи? — обади се един от мъжете. Говореше съвсем тихо. — Казват, че
Ким се намръщи.
— Не са го съобщавали по новините.
— Не — обади се друг със заговорнически глас. — Няма и да го съобщят. Точно сега искат всички да вярват, че всичко е съвсем спокойно и е под техен контрол. Обаче чух, че… ами разправят, че цял техен отряд нападнал апартамента на маршала. Убила шестима от тях, преди да се намеси баща й!
Ким усети как по гръбнака му пролази странна тръпка на вълнение — а може би беше страх? Погледна Хамънд.
— Как й е името?
Хамънд се намръщи.
— Не съм много сигурен… Май Джукка или нещо такова…
— Джелка — поправи го един от мъжете. — Джелка Толонен.
— Какво става тук?
Ким погледна Шпац в очите.
— Нищо — отговори той. — Съвсем нищо.
— Добре. Отивай си тогава, Уард. Засега не ми трябваш повече.
