Удари я яростно с опакото на ръката си и разцепи устната й, след това измъкна ножа от колана си. Поколеба се за миг, после я дръпна назад за косата и заби ножа в гърдите й — веднъж, дваж, три пъти — без да обръща внимание на писъците й. Острият като бръснач нож разцепваше кожата й.
Изправи се и прибра ножа в ножницата, след това погледна към обезумялата жена, обърна се и веднага забеляза как го гледаше Еберт — как очите му се бяха разширили от възбуда, как гърдите му се надигаха и спускаха.
— Благодаря — обади се тихо Еберт. — Ще се погрижиш ли за нея?
Одън кимна, после се наведе и вдигна пакета, който беше изпуснал, преди да се втурне на помощ на Еберт.
— Виж — и го подаде на Еберт. — Дойде тази сутрин.
Еберт погледна към него, след това — отново към жената.
— Кой би повярвал, а?! Кой би си помислил какво крие в себе си тая дъртата? — той се разсмя, после се изправи несигурно на крака. Залитна и затвори за миг очи. Одън се приближи и го прегърна през раменете.
— Сигурен ли си, че си добре? Да повикам ли лекар?
Еберт бавно поклати глава и се усмихна, макар очевидно го болеше много.
— Не. Ще си почина малко и ще се оправя.
Одън се обърна и погледна към жената на министъра. Беше се обърнала настрани, бе се свила и хленчеше, притискайки окървавената коприна към накълцаните си, съсипани гърди.
— Ще се погрижа за нея, не се притеснявай. Ще кажа, че някаква банда я е нападнала в коридора. Фест ще ме подкрепи.
Еберт преглътна, след това постави ръка на рамото на Одън.
— Става. Хайде, давай тогава. Аз ще се прибера и ще си полегна. Вътре имам лекарства, ако стане нужда.
Гледаше как Одън отиде до жената, приклекна и заговори в устройството на китката си — викаше помощ; после се обърна. Всичко щеше да е наред. Одън щеше да се оправи. Докосна ръката си. Раната беше повърхностна, но този удар по главата… Е, може би пък Одън беше прав. Може би трябваше да извика медицински екип. Та нали му беше цепнала главата! Можеше да има сътресение.
Обърна се към вратата.
— Само си го представи… — прошепна той и постави дланта си на ключалката, вдигна глава и погледна право в камерата. Вратата веднага се отвори. — Тая можеше да ме убие! — възкликна той и влезе. — Тая шибанячка можеше да ме убие!
Голямата зала на терминала Якобстад беше странно тиха. Чакалнята беше празна, нямаше ги обичайните тълпи, вратите бяха залостени и ги охраняваха войници. Щом малката групичка влезе, стъпките им отекнаха в огромното пространство. От мястото за приземяване до платформата се простираше кажи-речи цяла
Маршалът беше взел необикновено строги мерки. Нещата отново бяха потръгнали и ако враговете им решаха да ударят, щяха да ударят точно тук, в някой от терминалите. Ето защо беше решил да не рискува.
„Светкавицата“ ги чакаше. Нормално обслужващият я екипаж от осемдесет души беше съкратен на десет, на които имаше доверие, а обичайният брой на пътниците — сто и петдесет — точно за този полет беше сведен до четиринайсет. Това беше бърза монорелса, която минаваше напряко през Града, на юг през Турку и после на изток към терминал Хелзинки. Оттам щяха да сменят транспорта и да излетят направо за Данциг.
Толонен се огледа — беше напрегнат въпреки взетите мерки. Този път бе решил да не се доверява на никого — планът беше известен само и единствено на него самия. Но въпреки това за враговете му нямаше да е трудно да се досетят за това и онова. Щом и в дома му влязоха, какво не им беше по силите?
Щом стигнаха до „светкавицата“, той се поколеба, огледа внимателно перона и в двете посоки и се качи. Джелка вече се беше настанила, протегнала напред дългите си крака. Той се усмихна, докато я оглеждаше — забеляза как се е зачервило лицето й от чистия въздух, как косата й изглеждаше като че ли по-руса от всякога. Седна срещу нея и се наведе напред, стиснал ръце в скута си.
— Е?
За първи път си почиваха заедно. Докато летяха обратно от острова насам, той беше постоянно зает — приемаше рапорти, даваше заповеди… Но сега имаше време да си поговорят. Попита я дали е прекарала добре.
Тя го погледна и се усмихна. Очите й искряха.
— Беше прекрасно, татко. Просто прекрасно!
— Значи ти хареса? — той се засмя. — Това е хубаво…
Изглеждаше съвсем добре. За миг в очите й трепна странен копнеж — копнеж, който той споделяше и разбираше.
Известно време само я гледаше, осъзнавайки колко му е свидна. Сега тя толкова приличаше на майка си. На жената, която беше обичал.
— Изглеждаш изморен — гласът й беше загрижен.
— Така ли? — той отново се засмя, после кимна. — Е, значи сигурно съм — усмихна се и отново се наведе напред. След това я хвана за ръцете. — Чуй ме сега: докато пътуваме, трябва да се отбием на едно място, но после цяла вечер съм свободен. Какво ще кажеш да те заведа на опера? Запазил съм ложа. Личната трупа на танга! Играят
