Той се поклони леко, като се мъчеше лицето му да не изразява абсолютно нищо, но вътрешно беше обзет от въодушевление. Шпац нямаше друг избор, освен да го доведе в лабораторията, докато маршалът беше на посещение, и Ким се възползва по възможно най-добрия начин — извикваше файлове, задаваше въпроси и накрая успя да се информира възможно най-пълно за целия ход на разработката. И все пак докато вървеше по коридора към стаята си, той усети, че мисли не за Проекта, а за момичето. Коя беше тя? Що за човек беше? Как ли звучи гласът й, когато говори? Как ли се променя лицето й, когато се смее?
Спря на вратата — спомняше си как тя стоеше там, до баща си, и жадно оглеждаше всичко с дълбоките си сини очи. А после за миг очите им се бяха срещнали и тя се бе намръщила. Като че ли…
Той потръпна, след това поклати глава, опря длан о ключалката и прекрачи прага. Не, не беше възможно. Беше само неговото въображение. И все пак… ами за един съвсем кратък миг тя като че ли го беше
Усмихна се — сигурно си въобразяваше. После седна на леглото и се огледа. „Как би ти се сторило това, Джелка Толонен? — зачуди се. — Ще ти се стори твърде чуждо, сигурен съм. Твърде безцветно. Твърде затворено.“
Да, тя не беше като него. Беше от Първо ниво: влиятелна, изтънчена, богата. Без съмнение беше влюбена във фините дрехи, в танците, в операта и в галантните млади офицери. Беше абсурд дори да си мисли, че…
И все пак
Затвори очи и отново я видя: толкова висока, изправена, съвършено сложена, кожата й — толкова чиста и бяла, косата й — златна, очите й… Щом си спомни очите й, дъхът му секна. Да. Като очи на митична героиня.
Цу Ма се бе изправил на тревистия хълм, загледан на юг. Над него, зад гърба му, беше разрушеният манастир. Виждаше я в далечината — мъничка фигурка под огромното безоблачно небе. Пришпорваше коня си по тесния път между скалите. За миг я изгуби от поглед — беше се скрила зад огромната канара на входа на долината — после се появи отново — сега беше по-близо. Черната й коса беше разпусната и се ветрееше зад нея. Тя се приведе напред на седлото и се заизкачва по дългия стръмен път.
Цу Ма погледна надолу и въздъхна. През последните седмици се бяха срещали няколко пъти тук и всеки път правеха любов въпреки решимостта му да я отхвърли и всичко отново да бъде както трябва. Но този път беше по-различно. Този път трябваше да сложи край. Да се раздели с нея, преди някой да ги беше разкрил.
Все още беше влюбен в нея — нямаше как да го отрече. Но само любовта не стигаше, сега го знаеше; защото тази любов — любов, започнала със страст и объркване — се беше превърнала в мъчение, разсейваше го всеки миг и накрая той усети, че или трябва да сложи край, или да полудее. Не можеше да срещне Ли Юан или баща му, без да изпита желание да се хвърли в краката им и да моли за прошка за греха, който имаше пред тях двамата.
Значи край. Докато все още беше във властта му да сложи край.
Гледаше я как се приближава, вече я чуваше как подвиква на коня; видя я как се изправи на седлото и започна да се оглежда за него, после вдигна ръка за поздрав. Той неуверено й върна жеста и се стегна при връхлетялата го мисъл. Последния път се бяха изкачили на хълма заедно, ръка за ръка, след това бяха влезли в разрушения храм и бяха лежали върху наметалото му голи, а ръцете и устните им пируваха. Сега сладостта на този спомен го измъчваше като захар върху болен зъб. Изстена и сви юмруци. Но въпреки всичко членът му се размърда, а сърцето заблъска в гърдите му.
Никога не беше предполагал колко ужасна може да бъде любовта.
Тя се приближи — конят й се беше запъхтял и се напрягаше при стръмното изкачване. Гледката му напомни за онзи, първия път, когато тя го беше надминала и бе пренебрегнала предложението му за помощ. Тогава дързостта й го беше развълнувала, но сега това нейно неспокойствие му изглеждаше по-малко привлекателно. Може би именно то беше онова, което му вдъхваше решителност да сложи край на всичко това.
— Цу Ма!
Тя скочи от коня, спусна се към него, обгърна го с ръце, устните й потърсиха неговите, но той остана неподвижен, сякаш беше от камък. Тя се отдръпна стреснато. Очите й бяха разширени. Погледна го.
— Какво има, любов моя? Какво е станало?
Той я погледна — ръцете му бяха започнали да треперят. Красотата й, топлината на ръцете й там, където го докосваха, караха сетивата му да немеят. Парфюмът й го опияняваше, очите й бяха като два океана, в които мъжът можеше да се удави.
— Обичам те… — цялата дълбочина на чувствата му към нея се беше съсредоточила в тези две думи.
— Зная — прекъсна го тя. Притисна се към него, по лицето й се разля облекчение. — Имам новини…
— Изслушай ме! — настоя той рязко, после се смекчи. Докосна лицето й с длан, гласът му стана по-тих. — Моля те, любов моя, изслушай ме докрай. И без това ми е трудно…
Лицето й отново се промени. Опита се да се усмихне, след това се намръщи.
— Трудно?
