Счупеното колело полностью

— Да. Аз… — той преглътна. Никога досега не му бе било толкова трудно. Дори и смъртта на баща му и ритуалното убийство на „копието“ не бяха успели да го подготвят за този толкова тежък момент.

— Аз…

Млъкна. Дори и сега не можеше да го каже. Искаше да я вдигне на ръце, да я отнесе в храма и да я положи върху наметалото си. Тялото му желаеше да вкуси сладостта й за последен път.

Но не. Ако това станеше, щеше да я иска завинаги. А това беше невъзможно. Не и докато ги имаше Седмината. За да притежава Фей Йен, трябваше да рухне самото Чун Куо.

Сведе поглед — болката почти го беше обезсилила.

— Искаш да сложиш край? Това ли е?

Гласът й беше странно тих, изпълнен с учудващо спокойствие. Вдигна очи и видя как го гледаше — видя собствената си болка, отразена в лицето й. Видя как сълзите започнаха да се събират в ъгълчетата на очите й и да се стичат надолу бавно, толкова бавно, по порцелановото съвършенство на бузата й.

— Фей Йен… — гласът му се беше превърнал в шепот. — Знаеш, че те обичам.

— И аз те обичам… — тя потръпна, след това се отдръпна от него. — Сънувах сън. Сънувах, че съм свободна и мога да стана твоя жена.

Той се разтрепери, ужасен от думите й.

— Невъзможно е.

Очите й го молеха.

— Защо? Аз бях жена на брат му. Знаеш законите.

— И все пак се омъжи за него. Седмината подпечатаха специален едикт. Свършено е. Не може да се върне обратно.

— Защо не? Веднъж законът беше променен — може да се промени пак!

Той поклати глава. Не можеше да се поправи стореното. Един ден Ли Юан щеше да стане танг. От любовта им би произлязла само катастрофа. Краят на всичко.

Сега заговори ясно — произнасяше внимателно всяка дума:

— Бих искал и двамата да бяхме свободни, Фей Йен. За това бих се отказал от всичко. Но оттук би произлязло само зло — огромно зло. А тази… тази игра помежду ни… трябва да свърши. Никога повече не трябва да се срещаме така. Никога.

Тя смръщи лице.

— Никога вече?!

Сладостта на думите, болката, молбата късаха сърцето му, ала той остана непреклонен — знаеше, че ако се размекне, щеше да провали всичко.

— Никога вече. Разбираш ли ме, съпруго на Ли Юан? Оттук нататък ние сме само… познати, които се срещат при официални случаи. Всякакви други мисли трябва да се отхвърлят.

— Можеш ли да забравиш…? — започна тя, после млъкна и сведе глава, защото той я гледаше с яростен поглед.

— Стига, жено!

— Не!!! — думата беше просто въздишка, шепот.

— Върви си! Веднага!

Тя се поклони покорно — в този миг така приличаше на негова съпруга, че дъхът му секна. Болеше го — нямаше лекарство за тази болка, която го обземаше, докато я гледаше такава — пречупена, победена от собствената му решителност да я отхвърли.

А след това тя си отиде и той отново остана сам. Отпусна се тежко на земята — изведнъж се беше почувствал кух, изпразнен от всичко освен от мъката — и зарида.

Фей Йен скочи от коня и без да изчака коняря да дойде и да отведе коня, се втурна към двореца. Докато тичаше през двора на конюшнята, конярите и прислужниците й се кланяха ниско, после се изправяха и вперваха озадачени погледи в нея. Никой не посмя да каже и дума, но си размениха красноречиви погледи. Бяха забелязали съсипаното й лице и бяха разбрали — те се досещаха какво става между принцесата и хубавия млад танг.

А сега изглежда всичко беше свършило.

В коридора Нан Хо понечи да я поздрави, но тя изтича покрай него, все едно го нямаше там. Обърна се намръщено подире й и реши да не я догонва, а да отиде до конюшните и да проучи случая. В края на краищата беше негов дълг да служи на своя принц. А как по-добре да му служи, освен да разбира и преценява променливите настроения на най-близката му жена?

Самата Фей Йен се втурна в покоите си, затръшна вратата и я заключи, след това се хвърли на леглото и се остави най-накрая огромната вълна на случилото се да я помете. Яростни ридания разтресоха мъничкото й телце.

Заспа и се събуди след час — целият й гняв, цялата й болка се бяха уталожили. Изправи се и заоглежда украсата, богатата мебелировка на стаята си. Намръщи се — толкова чужда й се видя; не намираше никаква връзка между себе си и всичко това. Сякаш беше умряла, а после се бе съживила отново: не чувстваше нищо. Единствено огромна празнота там, където трябваше да има чувства.

Обърна се и мярна собственото си отражение в огледалото в дъното на стаята. Пристъпи към него, спря и рязко наведе глава.

Нейната новина… тя изобщо не успя да му я съобщи.

Остана на място. Трепереше. Една-единствена сълза се стичаше по бузата й. След това вдигна дръзко глава — отново се беше овладяла, знаеше какво трябва да направи.

Изкъпа се, после извика прислужниците си и ги накара да й направят косата и да я облекат в просто чи пао — коприната беше бледолавандулова на цвят, поръбена със синьо. След това, за да изглежда съвършено, махна всички пръстени освен венчалния, всички огърлици. Тогава застана пред огледалото и се заоглежда щателно.

Да. Искаше да изглежда точно така. Не разкошна и изтънчена, а обикновена, почти земна — като селско момиче. Дори и гримът й беше съвсем лек.