Луц Еберт беше много по-различен от брат си, Клаус. Беше с десет години по-млад и бе наследил малко от огромното състояние на баща им и, както му се струваше, дори още по-малко от отличителните му външни белези. Луц беше висок, строен тъмнокос мъж с по-приветливи маниери от тези на брат си — продукт на втория брак на баща им с известна оперна звезда. Преди години Де Вор беше чул някой да казва, че Луц има „меден език“, и това си беше вярно. За разлика от брат му, на него му се беше наложило сам да си проправя път в света и този опит го бе белязал. Той никога не отклоняваше поглед встрани, докато ти говореше, не стискаше ръката ти прекалено силно, за да подчертае колко приятелски е настроен към тебе. Рязката прямота от типа „не на мене тия“, която беше характерна за брат му, нему не беше позволена и той го знаеше. Той не му беше същински брат — нито по власт, нито пък му приличаше като човек — макар че нямаше нищо против да използва роднинството при възможност и да оставя другите да си правят изводи за връзката му с един от най-могъщите мъже в Чун Куо. Много сделки беше осъществил по този начин — сделки, които, ако трябваше да разчита само на силата на собствената си личност и на ограничените обстоятелства, може би никога нямаше да успее да сключи. Тук, в клуб „Абакус“, обаче той беше в стихията си — сред свои.
Луц се усмихна топло за поздрав и направи лек, уважителен поклон.
— Какво неочаквано удоволствие,
— Разбира се.
Стаите бяха малки, но разкошно мебелирани по последната мода на Първо ниво. Де Вор разкопча туниката си, огледа се и забеляза спалнята от едната страна. Без съмнение голяма част от бизнеса на Еберт беше осъществяван, като се отдаваше на разврат заедно с други такива като него. Де Вор се усмихна отново, после вдигна ръка, учтиво отказвайки подадената от Еберт чаша, — Не, благодаря. Уморен съм от пътуването и ми предстоят още няколко срещи до края на деня. Но ако има плодов сок например…
— Разбира се — Еберт отново се засуети около барчето.
— Много е хубаво тук, приятелю. Много хубаво наистина. Мога ли да запитам какъв наем плащаш за тези стаи?
Еберт се засмя, обърна се и подаде чаша на Де Вор.
— Номиналът е само 20 000 на година, но в действителност стават горе-долу три-четири пъти повече.
Де Вор кимна и вдигна чаша в мълчалив тост. Беше разбрал. Всичко в този свят си имаше две цени. Едната — официалната, регулирана цена: цената, която би платил, ако всичко беше нормално и не се налагаше да буташ на чиновници. Другата беше действителната цена — която се получаваше, след като бутнеш на този и на онзи, за да получиш онова, което искат и хиляди други.
Еберт се настани срещу него.
— Както и да е, сигурен съм, че не идваш при мене за това.
— Не. Идвам по повод племенника ти.
Еберт се усмихна.
— И аз така си помислих.
— Писа ли му?
— Писах му каквото ми предложи. Поканих го утре вечер на вечеря тук.
— Ще дойде ли?
Еберт се усмихна, после извади от горния си джоб плик и го подаде на Де Вор. Вътре имаше кратка бележка, написана на ръка от Ханс Еберт, с която съобщаваше, че с най-голямо удоволствие би вечерял с чичо си.
Де Вор му върна писмото.
— Знаеш ли какво да говориш?
— Не се безпокой, Хауард. Знам как да го привлека. Казваш, че вече си му променил настроението — е, така си е, но познавам племенника си. Той си е горд. Ами ако той не иска тази среща?
Де Вор се облегна назад и се усмихна.
— Ще я поиска, Луц, гарантирам ти. Но ти трябва да му изясниш, че никой не му оказва никакъв натиск или принуда. Искам да се видя с него, това е — да имам възможността да си поговорим.
Забеляза колебанието на Еберт и се усмихна вътрешно. Еберт знаеше какъв риск беше поел, но всъщност нямаше друг избор. Последното му бизнес начинание се беше провалило безславно и го бе оставило затънал в дългове. За да разчисти тези дългове, се налагаше да влезе в комбина с него — без значение дали го иска или не. Във всеки случай посредническите услуги му се плащаха много добре — четвърт милион
На вратата се почука. Беше икономът, дошъл да вземе поръчката им за вечеря. Еберт се оправи с него и пак се обърна към Де Вор усмихнат. Сега, след като въпросът беше повдигнат и приключен, той се бе поотпуснал.
— Сигурен ли си, че не мога да ти помогна с още нещо, Хауард? Не бих ли могъл да уредя нещо?
Де Вор се облегна назад и кимна.
— Като го каза, Луц… има една дреболия, за която можеш да ми помогнеш. Търся купувач за един предмет. Става въпрос за статуетка…
