— Е, аз да ви кажа, дано дъртият има късмет — обади се друг, Паншин, и вдигна чаша. Отново избухна смях. Едва след като смехът утихна, Ханс Еберт леко се наведе напред и заговори. Досега беше по-тих от обикновено, беше предпочел по-скоро да седи и да слуша, отколкото да бъде фокус на разговора им; но сега всички погледи се впериха в него.
— Тъжна история… — започна той. — Само да бях знаел какво ще излезе, хич нямаше да се забърквам в тази работа.
Разнесе се съчувствено мърморене. Мъжете се спогледаха и закимаха.
— Ами то… всички можем да си извадим поука, нали така? — продължи той и се огледа. Срещна откровено погледите им. — Тази жена си беше превъртяла още преди аз да се натъкна на нея.
Сега никой не се опитваше да търси в думите му някакъв втори смисъл. Всички разбираха колко важно беше случилото се. Да се забъркаш с някоя жена бе едно — това беше друго. Събитията бяха излезли извън контрол, а жената беше престъпила чертата, като нападна Еберт.
— Не — продължи Еберт. — Тъжно ми е да го казвам, но наистина вярвам, че мадам Чуан щеше така или иначе да свърши в санаториум, независимо дали аз й се бях изпречил на пътя или не. Що се отнася до съпруга й, убеден съм, че той си е много по-добре със своята
Последваха усмивки, но не и гръмогласен смях. Въпреки това настроението им изведнъж се разведри. Проблемът беше присъствал неизказано зад всичките им приказки по-рано и бе потискал духа им. Но сега беше огласен и на всички им беше поолекнало.
— Никой не те обвинява, Ханс — Паншин се наведе напред и го докосна по рамото. — Както казваш, то така или иначе щеше да си стане. Просто ти извади лошия късмет.
— Точно така — Еберт вдигна чашата към устните си и я пресуши на една рязка, дивашка глътка. — Има и утешения.
Фест се наклони напред и се ухили. Преплиташе език.
— Това значи ли, че си охладнял към другата, Ханс? — в смеха му се долавяше неприличен намек. — Нали се сещаш, оная жълтата курвичка… Златно Сърце.
На Фест никога не му се беше носила славата на особено дискретен, но този път думите му явно бяха обидили Еберт. Той изгледа Фест кръвнишки.
— Това си е моя работа! — отряза го. — Не си ли съгласен?
Усмивката на Фест замръзна. Той се облегна назад и поклати глава — изведнъж като че ли беше поизтрезнял.
— Прости ми, Ханс. Не исках да… — млъкна и наведе глава.
Еберт го гледа втренчено още миг, после се огледа и се усмихна.
— Извинете приятеля ми,
Фест преглътна и поклати глава.
— Не, ще се оправя. Не е далече — той пак погледна Еберт в очите. — Наистина, Ханс, изобщо не съм искал да те обидя.
Еберт се усмихна пресилено.
— Всичко е наред. Разбрах. Просто си пил прекалено много, това е.
— Да… — Фест остави чашата си и със залитане се изправи на крака. Отдръпна се назад почти театрално и се поклони на всички подред.
— Приятели…
Когато Фест си тръгна, Еберт се огледа и леко снижи глас:
— Простете ми, задето бях толкова рязък с него, но той понякога забравя къде му е мястото. Предполагам, че е въпрос на произход. Баща му се е изкачвал сам по нивата и понякога маниерите му… — той разпери ръце. — Е, знаете как е.
— Разбираме — Паншин го докосна по рамото. — Но се боя, че дългът зове и мене, колкото и да ми се иска да седя тук с вас цял следобед. Може би не би имал нищо против да ми се обадиш някой път, Ханс? Да вечеряме заедно?
Ханс пусна широка усмивка.
— С удоволствие, Антон. Уговори се с моя адютант. Тази седмица съм зает, но следващата…
Постепенно компанията се разпадна — всички офицери хванаха своите си пътища и накрая на масата с Еберт остана само Одън.
— Е? — попита Одън след малко, щом забеляза как се е умислил Еберт.
Еберт вдигна глава, загризал нокът.
— Подразни се, нали?
— Много си прав, мамицата му! Това копеле не знае кога да си държи езика зад зъбите! Не стига, че министърът си прати жената в лудницата, ами… Никак не ми се ще да ставам за посмешище на всички!
Одън се поколеба, после кимна.
— И какво искаш да направя?
Еберт се облегна назад и се загледа в морето от празни маси, ширнало се към бара. След това пак погледна Одън. Трепереше от гняв.
— Искам да си получи урока — това искам. Искам нещо, което ще му припомни, че трябва да си държи шибаната уста затворена и да пие по-малко.
— Значи предупреждение?
Еберт кимна.
— Да. Но нищо прекалено драстично. Малко поступване, това е.
— Добре. Отивам още сега, ако искаш — Одън се поколеба, после добави: — Ами снимките?
Еберт се втренчи в него. Одън говореше за пакета, който му беше оставил в деня, когато онази лудата го нападна. Пое си въздух и се разсмя.
— Бяха интересни, Уил. Много интересни. Откъде ги докопа?
Одън се усмихна.
— Да кажем, от един приятел. Една от свръзките ми в Мрежата.
