Счупеното колело полностью

— Значи това, дето застана на страната на Еберт и опозори честта ми пред генерала, било нищо, а? — изсумтя и грубо блъсна главата на Фест. Изправи се. — Ах ти, лайно с лайно! Нищо било, а?!

Лицето на Фест се изкриви.

— Предупреждавах те. Казвах ти да си траеш, ама ти… Само да си беше замълчал…

— И си мислиш, че ще се отървеш с това?

Беше онзи хан — бе притиснал лице о лицето на Фест. Фест усещаше киселия му дъх на бузата си.

— Виждаш ли това? — той дръпна един нож в полезрението на Фест. Ножът беше зловещ, по-дълъг и по-широк от стандартния, с ръб, остър като бръснач.

— Виждам го — Фест се мъчеше да се пребори с внезапно обзелия го страх.

— Добре. Тогава значи, приятелче, дръж се възпитано и не ни обяснявай какво можем да правим и какво — не.

В този хан имаше нещо хладно и фанатично. Нещо странно. Сякаш цялата му омраза беше отделена от него. Това го правеше много по-опасен от Хаавикко въпреки всичките му заплахи. Фест отмести поглед. Побиха го студени тръпки.

— Какво ще правите?

Мъжът хан се разсмя. Отново студено, безлично.

— Не ние, Фест. Ти. Ти какво ще правиш? Ще ни помогнеш ли да ковнем онова копеле Еберт или ще ни се правиш на корав?

Фест замря. Значи беше това. Еберт. Искаха да докопат Еберт. Обърна се назад и пак срещна очите на хана.

— Ами ако не ви помогна?

Ханът се усмихна. Усмивка на убиец.

— Ако не ни помогнеш, тогава и ти отиваш заедно с него. Защото ние ще го докопаме, бъди сигурен. И като го докопаме, ще те ковнем и тебе, капитан Фест. Заради всичките лайна, които си изсрал по негова заръка.

Фест преглътна. Вярно беше. Ръцете му далеч не бяха чисти. Но усещаше и неизказаното в думите на този хан. Ако не помогнеше… Извърна глава — сигурен беше, че ханът ще го убие, ако откажеше. И тогава изведнъж нещо в него се скъса и той се разрида, притисна лице о пода. Миризмата на собственото му повръщано нахлуваше в ноздрите му.

— Мразя го! Не го ли разбирате? Мразя го!!!

Хаавикко изсумтя презрително.

— Не ти вярвам, Фест. Ти си негово творение. Правиш каквото ти каже. Забравяш, стари приятелю — виждал съм те по време на работа.

Но Фест клатеше глава. Погледна Хаавикко с изкривено от болка лице. Гласът му се беше пречупил.

— Нямаше как! Не разбираш ли, Хаавикко? Тогава, пред Толонен… трябваше да излъжа! Защото иначе…

Ханът погледна Хаавикко. Нещо премина между тях, после Чен отново погледна към Фест.

— Продължавай! — изкомандва му с още по-твърд глас. — Разкажи ни. Какво можеше да ти направи той! Трябваше просто да кажеш истината.

Фест затвори очи и се разтресе.

— Богове, как исках да е така! Но ме беше страх!

— Ти си позор… — започна Хаавикко, но Фест го прекъсна.

— Не! Ти пак не разбираш! Не можех! Аз… — той впери безнадежден поглед в пода, след това главата му отново се разтресе. — Аз… аз убих едно момиче и…

Хаавикко се хвърли към него.

— Копеле лъжливо!

Фест впери в него ужасен поглед, поразен от реакцията му. Не разбираше какво означава тя.

— Вярно е! Убих едно момиче! Нещастен случай… в един публичен дом… И Еберт разбра и…

Хаавикко се извърна побеснял.

— Лъже, Чен! Подиграва се с мене!

— Не! — Чен положи ръка на рамото на Хаавикко. — Изслушай го. И се замисли, Аксел. Помисли си. Еберт няма чак такова богато въображение. Каква по-добра гаранция за това, че номерът ще мине, ако вече не го е виждал и преди?

Хаавикко зяпна насреща му, след това кимна. Обърна се и погледна към Фест изтрезнял.

— Разкажи ни, Фест. Разкажи ни какво стана.

Фест потръпна, погледна първо единия, после — другия, наведе глава и започна да разказва.

Портиерът се поклони ниско, после отстъпи встрани. Пръстите му сръчно мушнаха сгънатата банкнота в задния му джоб.

— Ако господинът е съгласен да почака, ще уведомя ши Еберт, че е дошъл.

Де Вор влезе вътре, седна и се огледа. Фоайето на клуб „Абакус“ беше обширно, с висок таван, сумрачно осветено и мебелирано с ниски, тежки на вид кресла. В средата на залата имаше малък шадраван на издигната платформа. В него шумолеше фонтан, а тук-там из залата бяха поставени огромни бронзови урни като коремести борци, чиито ръце се бяха превърнали в извити дръжки, а главите — в плоски капаци.

Стената срещу него беше покрита с един-единствен огромен гоблен. На него бе изобразено древно тържище — пространството под гредите кипеше от живот — хора, заети с трескава дейност; всяка сергия беше отрупана с монети, банкноти, свитъци с документи. Най-отпред един явно преуспяващ търговец се пазареше с клиент, а счетоводителят зад него с хищен израз местеше топчетата на сметалото. Всичко това без съмнение трябваше да илюстрира принципите на честната търговия и здравата самоувереност, но на безпристрастния наблюдател то внушаваше просто алчност.

Де Вор се усмихна и вдигна поглед, щом Луц Еберт се появи в долния край на фоайето. Стана и го пресрещна.