Еберт кимна. Голямо съвпадение си беше. Само половин час преди това беше говорил с маршал Толонен за липсващите скулптури и ето ти го Одън с пакет холограми на съвсем същите нещица, които му бяха наредили да открие.
— Та какво искаш да правиш? — подкани го Одън.
— Нищо — Еберт се усмихна загадъчно. — Освен ако приятелят ти няма и още нещо за мене.
Одън срещна погледа му и извърна глава. Значи беше разбрал най-накрая. Но щеше ли да захапе?
— Имам писмо за тебе — извади плика от туниката си. — От чичо ти Луц.
Еберт взе плика и се разсмя.
— Знаеш ли какво е това?
Одън вдигна рамене.
— Аз съм само куриерът, Ханс. Не върви да знам какво става.
Еберт се вгледа в приятеля си, след това бавно кимна.
— Не, не върви, нали? — погледна плика и се усмихна. — Ами това? И това ли е работа на приятеля ти?
Одън се намръщи.
— Не зная за какво говориш, Ханс. Както казах…
Еберт вдигна ръка.
— Няма значение. — Наведе се напред и хвана Одън за ръката. Лицето му изведнъж беше станало сериозно. — Вярвам ти, Уил. Сред цялата тази тълпа от лайнари и кибици ти си единственият, на когото мога да разчитам безрезервно! Знаеш го, нали?
Одън кимна.
— Знам го. И затова никога не бих те издънил.
— Не — Еберт му се усмихна напрегнато, после се облегна назад и пусна ръката му. — Давай тогава да движим, Уил. Преди онова копеле, дето не внимава какви ги дрънка, да е заспало. Междувременно ще разбера какво иска чичо ми.
Одън стана и се поклони.
— Внимавай, Ханс.
— Ти също, Уил. Ти също.
Фест се наклони към идентификатора в стената, заключи вратата след себе си и хвърли туниката си на пода. Еберт беше прав. Беше пил прекалено много. И какво от това, да му се не види? Като опреше до пиене, и Еберт не беше света вода ненапита. Много нощи беше падал от стола като дърво. Пък и тази работа с онова момиче, с онази жълтата курвичка, Златно сърце. Фест се разсмя.
— Настъпих те по мазола, а, Ханс, стари друже? Големичък мазол, а? Нещо не ти хареса, а?
Разтресе се, после пак се разсмя. Еберт щеше да му е бесен ден-два, но само толкова. Ако се държеше настрана известно време, щеше да се разнесе. Ханс щеше да забрави и после…
Оригна се и се подпря с ръка на стената.
— Време за пиш…
Изправи се над мивката и се разкопча. Беше незаконно да се пикае в мивката, но какво толкова, майната му? Всички пикаеха в мивката. Не можеше да се очаква от човек да търчи по коридора до писоарите всеки път, когато му се припикае.
Тъкмо привършваше и си мислеше за онази малката, Златно Сърце, и какво би искал да й направи, звънецът на вратата иззвъня. Извърна се и си опика ботушите и крачола, след това погледна надолу и изпсува.
— Кой, мамицата му…?
Загащи се и без да си прави труда да се закопчава, тръгна залитайки към стаята.
— Кой е? — извика и се сети, че не е поставил ръка на интеркома.
„И какво толкова, майната му?“ — помисли си. Сигурно беше Скот — идваше да му разкаже какво е станало после, след като си е тръгнал. Приближи се и фрасна с длан ключалката, след това се обърна и се наведе да вдигне туниката си от пода.
Точно се изправяше, когато един ритник в задника го запрати по очи на пода. После някой изви ръцете му рязко назад и ги завърза с ремък.
— Какво, да го вземат дяволите…? — задъха се той. Опитваше се да извие врат и да види кой е, но силен удар отстрани на главата го зашемети. Усети вкуса на кръв. Онзи тежеше — беше го яхнал и му пречеше да стане.
Изхленчи, след това усети раздвижване в гърлото си.
— Ох, мамка му… Ще драйфам…
Тежестта се надигна от гърба му и му позволи да се изправи на четири крака и да се прегърби. Опря чело о пода и започна да бълва. Накрая свърши. Известно време стоя така, с отворени очи. Пот покриваше челото му. Вонята от повръщано изпълни стаята.
— Богове! Отвращаваш ме, Фест, знаеш ли?
Изкриви поглед настрани — беше му трудно да фокусира. След това преглътна нескопосно.
— Ама кой си ти бе, да ти го начукам?
Мъжът студено се разсмя.
— Не ме ли позна, Фест? Толкова отдавна ли беше, че малоумният ти мозък вече се е отървал от спомена?
Фест отново преглътна.
— Хаавикко. Ти си Хаавикко, нали?
Мъжът кимна.
— А този тук е моят приятел Као Чен.
Второ лице — лице на
Фест затвори очи — главата го цепеше — след това отново бавно ги отвори. Това копеле го беше фраснало яко. Много яко. Щеше да си плати за това.
— Какво искате? — разцепената устна го смъдеше.
Хаавикко приклекна до него и го дръпна за косата.
— Справедливост, бих казал преди време, но това вече не е достатъчно — не и след всичко онова, което ми мина през главата. Не. Искам да те мъча и да те унижавам, Фест, точно както мене ме мъчеха и унижаваха.
Фест бавно заклати глава — другият го стискаше здраво.
— Не разбирам. Аз не съм ти направил нищо, Хаавикко. Нищо.
— Нищо?! — Хаавикко се разсмя кисело, презрително. Дръпна рязко Фест за косата и го накара да изкрещи от болка.
