Счупеното колело полностью

— Време е да пораснеш, Катрин. В името на всички богове, трябва вече да пораснеш!

— Аз…?! — но негодуванието й вече беше безполезно. Той й беше обърнал гръб. Фрасна с юмрук ключалката и се измъкна през вратата — едва я изчака да се поотвори. И вече го нямаше.

Тя остана на място, втренчена в отворената врата. Вътре в нея бушуваха страх, болка и гняв. После автоматичната ключалка се включи и вратата се затвори. Тя се обърна и тръгна към кухнята. Извади бутилката прасковена ракия и си наля голяма чаша. Ръцете й трепереха. После стисна чашата с две ръце и отпи голяма, продължителна глътка. Затвори очи. Тъмната течност опари гърлото й.

Потръпна. Копеле с копеле! Как смееше?!

Върна се в другата стая, остави чашата на пода, отметна покривалото от статива и се загледа в картината. Трябваше да бъде двоен портрет — тя и Сергей. Смяташе да му го подари след две седмици — за втората годишнина от запознанството им. Но сега…

Погледна картината — вече я виждаше с нови очи. Беше пълен боклук. Безжизнен боклук. Лоша като пейзаж на Тун Чи-чан. Натисна бутона за изтриване, отстъпи назад и загледа как лицата избледняват и шареният, набразден с линии екран се превръща в гладък девствено бял копринен четириъгълник.

Известно време не усещаше нищо, после коленичи, вдигна чашата си, допря я до бузата си, след което я поднесе към устните си и отпи.

Вдигна очи — изведнъж беше решила. Майната му! Ако той я смяташе за такава — ако възнамеряваше да се отнася с нея така — то тогава тя нямаше да го търпи. Край. Дотук.

Преглътна и усети в гърлото си измамната топлина. Сълзите заплашваха да потекат всеки миг, въпреки че беше твърдо решила да не се разплаква. Подсмръкна и вдигна чашата си в наздравица към мълчаливата врата.

Върви на майната си, Сергей Новачек! Да гниеш в ада дано!

Сергей беше застанал на горната стълбищна площадка и оглеждаше огромната, мижаво осветена игрална зала на „Нефритовия божур“. Лампите над масите осветяваха играещите, а в дъното барът пресичаше залата отляво надясно, осветен отзад, извит като полумесец. Залата беше препълнена. Хората се тълпяха около няколко маси, той чуваше възбуденото им мърморене.

Във въздуха витаеше сладък, почти пиперлив аромат като канела, смесена със сливи и жасмин, странно женствен, ала твърде силен, за да бъде приятен. Беше техният мирис — на синовете на Низшите фамилии и приятелите им. Отличителният белег на елита на хан — като феромонна окраска. Сергей се усмихна. На теория „Нефритовия божур“ беше смесен клуб и членството се определяше не от расата, а от препоръки и избор, но на практика единствените хун мао тук бяха гости като самия него.

Ян куей цу — така наричаха такива като него. „Океански дяволи“. Варвари.

Дори и портиерът хан на вратата го беше погледнал надуто. Виждаше презрението под повърхностната маска на учтивост. Беше го чул как, след като го подмина, се обърна и измърмори нещо на своя език на другия портиер. После ги чу да се смеят — знаеше, че се смеят на него.

Е, тази вечер щеше да изтрие някоя и друга усмивка от някое и друго лице. Ами Хен? Усмивката му се разшири. Да, Хен известно време няма да може да се усмихва — той щеше да се погрижи за това.

Слезе по покритото с плюшен килим стълбище, подмина огромната драконова глава в долния му край и тръгна към бара.

Гледаха го с неприкрита враждебност.

Хен Чан-йе беше там, където му беше казал, че ще го намери — на една маса в дъното вляво, близо до бара. Голяма шестоъгълна маса, покрита с яркочервена коприна. По ръба й минаваше бордюр с изображения на ву фу, петимата богове на късмета — мънички зелени силуети.

Усмихна се и се поклони.

— Хен Чан-йе… Получили сте съобщението ми, надявам се.

Хен Чан-йе беше седнал на отсрещната страна на масата. Пред него имаше чаша и бутилка вино. От двете му страни седяха негови приятели — всичко четирима — млади хан на по двайсет-двайсет и една години със свежи лица. Дългият им маникюр и сложно избродираните коприни им бяха като визитни картички. Гледаха Сергей студено, сякаш гледаха непознат. Хен се наведе напред. На устните му заигра усмивка.

— Добре дошли, ши Новачек. Получих съобщението ви. Въпреки това се чудех дали тази вечер ще се появите — за миг усмивката му се разшири, сякаш за да подчертае шегата. — Но така или иначе вие сте тук, нали? Така че… седнете, моля. Ще помоля келнера да ви донесе питие.

— Само вино — отговори той на негласния въпрос, седна и се усмихна на останалите за поздрав; вътрешно ги презираше.

Усмихна се, извади копринената кесия от джоба на сакото си и я хвърли на масата. Тя тупна право пред Хен Чан-йе. Направи го нарочно — не толкова за да го обиди, колкото за да демонстрира недодяланост. В кръговете, в които се движеше Хен, не беше необходимо да доказваш, че разполагаш със средства, преди да започнеш играта. Предполагаше се, че щом си седнал на игрална маса, значи можеш да си платиш дълговете. Така беше между чун цу. Само хсияо джен — малките хора — действаха така, както постъпваше сега Сергей.