Счупеното колело полностью

— Не — честно отговори Бен, ала това му напомни за баща му. Колко още време оставаше до мига, когато Хал щеше да е мъртъв — жив само в спомена? И все пак той поне щеше да легне в земята. Бен се намръщи. — Имате забележителен поглед, лу нан джен. И все пак, когато говорите, всичко изглежда толкова… толкова прозаично. Толкова безсмислено.

— От нищото идват. В нищото се завръщат.

— В това ли вярвате?

Старецът сви рамене. Очите му се втренчиха в мрака в левия край на стенописа, отвъд фигурата на Смъртта.

— Да вярвам в нищото — това вяра ли е? Ако е така — да, вярвам.

Бен се усмихна. В този старец имаше повече разум, повече мъдрост, отколкото в хиляда Фан Лян-вей. А той самият? В какво вярваше? В нищото? Мракът само мрак ли беше? Или там вътре в него имаше нещо? Също както зад светлината имаше някаква сила. Нямаше ли сила и зад мрака? Може би дори беше същата сила?

Старецът въздъхна.

— Простете ми, млади господарю, но трябва да ви оставя. Трябва да се погрижа за пещите. Но моля ви, ако искате да поостанете тук…

Бен наведе глава.

— Благодаря ви, лу нан джен. За мене е чест, че ми показахте творението си. Не всеки ден се натъквам на нещо толкова истинско.

Пещарят се поклони и пак погледна Бен в очите.

— Радвам се, че дойдохте, млади господарю. Не всеки ден срещам някого, който да разбира тези неща. Сънят ни използва — не е ли така?

Бен кимна, трогнат от смиреността на стареца. Да създадеш това и все пак да знаеш колко много общо имаш самият ти с творението. Това беше истинското познание.

Поклони се отново и се отправи към вратата. След това изведнъж спря.

— Едно последно нещо — обърна се той. — Вярвате ли в призраци?

Пещарят се разсмя и се огледа.

— Призраци ли? Че има ли тук нещо друго освен призраци?

— Катрин? Вътре ли си?

Тя затвори очи и опря чело о гладката, хладна повърхност на вратата — искаше да си отиде и да я остави на мира, но гласът му отново прокънтя — по-силен и по-настоятелен:

— Катрин? Там си, нали? Пусни ме да вляза!

— Върви си — в гласа й се долавяше умора. — Имаш среща с младия Хен, нали? Защо просто не отидеш на срещата и не ме оставиш на мира?

— Пусни ме! — настоя той. — Хайде де! Трябва да поговорим.

Въздъхна, отстъпи назад и докосна ключалката. Вратата веднага се плъзна настрани.

Сергей се беше преоблякъл. Облякъл бе дрехите си за хазарт — тъмни коприни, които му придаваха твърдо, почти злокобно излъчване. Никога не й бяха харесвали — най-малкото пък сега, когато му беше сърдита.

— Още ли се цупиш? — попита я той и влезе в стаята.

Тя беше метнала върху статива чаршаф, за да скрие онова, над което работеше в момента, но той отиде право при него и отметна покривалото.

— Това тук ли е причината за всички проблеми?

Тя нервно докосна ключалката. Вратата се затвори и тя се обърна.

— Какво искаш?

Той се разсмя и се приближи до нея.

— Така ли ме посрещаш?

Опита се да я прегърне, но тя го отблъсна.

— Много бързо забравяш — подхвърли му тя и метна чаршафа обратно върху статива.

— Пошегувах се… — подхвана той, но тя ядно се нахвърли върху му.

— Ти си хлапе! Случайно да го знаеш?!

Той сви рамене.

— Тъкмо това си мислех, че харесваш в мене. Освен това на тебе не са ти плиснали вино в лицето. Заболя ме.

— Много добре.

Тя се извърна, но той я улови за рамото и я дръпна.

— Пусни ме! — каза тя студено, вторачила поглед в ръката му.

— Не и преди да се извиниш.

Тя смаяно се разсмя.

— Аз?! Да се извиня? След онова, което каза? Ще отидеш да гниеш в ада, преди да съм ти се извинила!

Той затегна хватката си. Тя извика и се изтръгна.

— Копеле… Нямаш право…

— Нямам право ли? — той се приближи и заплашително се надвеси над нея. — След онова, което бяхме един за друг през последните две години, имаш наглостта да ми разправяш, че нямам право? — гласът му беше твърд; никога не го бе чувала да говори така. Изведнъж се уплаши от тази му страна.

Винаги ли го беше имало това у него — под повърхността на чара? Да. Винаги го бе знаела. Може би тъкмо това я бе привлякло към него. Но вече й беше омръзнало. Омръзнало й беше това безмозъчно господарско чувство. Нека се пропие до смърт, нека се хване с курви, нека си проиграе всичките пари — тя вече нямаше да го търпи.

— Просто си върви, Сергей. Сега, преди окончателно да си заприличал на глупак.

Забеляза как очите му се разшириха от гняв и разбра, че е казала не каквото трябва. Той замахна, стисна грубо шията й и я дръпна към себе си.

— Глупак, а?!

Въпреки страха й хрумна, че тонът му странно прилича на този на Фан Лян-вей, когато говореше на Шепърд. После започна да се бори, за да се измъкне — удряше го по раменете, по гърба, докато той насила вдигна брадичката й и притисна устни към нейните. Едва тогава я пусна и я отблъсна от себе си, сякаш тя вече не му беше нужна.

— А сега вече ще отида на среща с Хен.

Тя потръпна и несъзнателно избърса уста.

— Копеле… — отрони. — Нагло, противно копеле… Сълзите й напираха; изведнъж болка и обида изместиха гнева. Как смееше той да постъпва с нея по този начин? Да се държи така, сякаш тя му е играчка?

Но той само поклати глава.