Счупеното колело полностью

Чу панела да се плъзга назад и бързо се обърна, изправи се, избърса лицето си с длан. Беше Бен. Протегна ръце към нея, но тя го отблъсна, зъбите й се оголиха като на притиснато в ъгъла животно.

— Ти, копеле… — изхленчи тя. — Ти…

Но тя само успя да поклати глава, лицето й представляваше маска на мъката и горчивото разочарование.

Той отпусна ръка и склони глава. Беше несръчен, болезнен малък жест, който Мег, наблюдаваща сцената от другата стая, видя и разбра. Не й беше казал. Катрин не знаеше как стоят нещата между нея и Бен.

Мег погледна зад брат си. Катрин се беше опряла с гръб о вратата. Остана там за момент разтреперана, бледото й красиво лице беше мокро от сълзите, претоварено от мъка и гняв. После се обърна и вече я нямаше.

Ами Бен? Погледна към него — видя го как стои там, главата му — паднала напред, целият живот, цялата му великолепна жизненост изведнъж бяха изчезнали; той трепереше. Беше наранен. Тя можеше да види колко е наранен. Но щеше да се оправи. Веднъж само да свикне с нещата. А може би така беше най-добре. Да, може би беше предвид обстоятелствата.

Прекоси стаята и го обгърна с ръце, притисна го плътно към себе си, гърдите й се опираха о гърба му, бузата й почиваше до врата му.

— Всичко е наред — меко каза тя и целуна голото му рамо. — Всичко ще бъде наред. Обещавам ти, че ще бъде. Аз съм Мег, Бен. Тук съм. Няма да те изоставя. Обещавам ти, че няма.

Но когато го обърна с лице към себе си, очите му изглеждаха слепи, а бузите му бяха мокри от сълзи.

— Тя си отиде — той се беше пречупил. — Не виждаш ли, Мег? Обичах я. Не го съзнавах досега, но я обичах. А сега нея я няма.

Много по-късно Мег намери пакета. Отнесе го в дневната, после го остави на пода, разопакова го и коленичи до него, за да го погледне. Беше красиво. В това нямаше съмнение. Мег си беше мислила, че никой не е в състояние да ги види, но те бяха там, в картината на момичето — цялата сила на Бен; суровата му, безкомпромисна красота. И тя го беше виждала такъв смесен — колко нежно-страшен може да бъде.

Беше на път отново да го опакова, да го скрие някъде, докато си тръгнат оттук, когато Бен излезе от спалнята.

— Какво е това? — попита той и погледна към нея — в очите му едва-едва се четеше любопитство.

Тя се поколеба, след това вдигна картината и я обърна към него.

— Момичето трябва да я е оставило — каза тя, без да откъсва поглед от него; видя как очите му се разшириха от изненада; как картината сякаш го връщаше към живота.

— Катрин — поправи я той — очите му изобщо не се откъсваха от повърхността на картината. — Тя имаше име, Мег. Беше истинска. Истинска като това нещо.

Той се приближи, после се наведе надолу, като внимателно изучаваше платното, пресегна се, за да проследи с върховете на пръстите си линиите и текстурата на картината. И през цялото време тя го гледаше — видя как се промени лицето му, как върху него проблясваха мъчение, учудване и съжаление и разкриваха всичко.

Мег сведе поглед, през нея премина слаба тръпка. Преди животът им беше толкова невинен, толкова свободен от всичките тези усложнения. Но сега… Поклати глава, след това пак погледна към него. Той я наблюдаваше.

— Какво има? — попита.

Тя разтресе глава — не искаше да каже. Това достатъчно беше наранило и двамата. Думите й само можеха да влошат нещата. Вече виждаше промяната в него. Беше разчела по лицето му онзи преходен, едва проблеснал момент, когато болката се бе преобразила в нещо друго — в семето на някаква огромна измама.

Тя потрепери, внезапно отвратена. Това ли беше всичко? Тази постоянна замяна на невинност с измама? Този дяволски пазарлък? Не можеше ли просто да бъде? Всичко, което изживяваше, всяка живителна глътка въздух, която си поемаше, ли трябваше да бъде пожертвано пред мрачния, безпощаден олтар на изкуството му?

Пожела да има и друг отговор — друг път — за него, но знаеше, че не е така. Той не можеше да съществува, без първо да запише съществуването си. Не можеше да бъде свободен, без първо да се плени. Нито пък имаше някакъв избор в това отношение. Беше като Икар — подтикван, предизвикващ боговете, обсебен от желанието си да се освободи от елемента, който го държи вързан.

Погледна го отново и срещна очите му.

— Трябва да тръгна след нея, Мег. Трябва.

— Не бива. Не разбираш ли? Тя ни видя. Никога няма да ти го прости.

— Но това… — той пак сведе поглед към картината, болката се върна на лицето му. — Тя ме е видяла, Мег. Видяла ме е ясно. Какъвто съм в действителност.

Тя потрепери.

— Знам. Но не бива. Твърде е късно, Бен. Не го ли виждаш?

— Не — той се изправи. — Не и ако отида сега и я помоля да ми прости.

Главата й клюмна — изведнъж се почувства много уморена.

— Не, Бен. Не бива. Не сега.

— Защо? — сега гласът му беше гневен, предизвикателен.

— Посочи ми едно основание.

Тя въздъхна. Това не беше способна да му го каже преди — причината, поради която беше дошла тук седмица по-рано — но сега трябваше да се каже. Отново вдигна поглед към него; сега очите й бяха влажни.

— Заради татко. Той е болен.

— Знам… — започна той, но тя го сряза: