Счупеното колело полностью

В далечината се чу заекването на слаб оръжеен огън, след това приглушена експлозия накара пода под краката им да потрепери. Амунициите бяха изнесени навън преди повече от петнайсет минути. Беше време да се измъкват. Но не можеха. Не и преди Търнър да дойде тук.

Гезел се изплю, после се извърна и бавно закрачи нагоре и надолу, оглеждайки се наоколо, докато мъжете и жените се събираха в близките коридори.

— Какво го задържа? — ядно промърмори той. Можеше да види колко напрегнати са хората му; колко бързо прихванаха настроението му. Под нос псуваше Търнър. Емили беше права. Изобщо не трябваше да се оставят да бъдат въвлечени в това.

След това го видя, когато се обърна.

— Е — каза тихо, вгледан в Ашър. — Сега той е тук.

Де Вор набързо размени реплики с албиноса, после дойде при тях.

— Готови ли сте?

Гезел поклати глава.

— Не още. Искам някои отговори.

— За Шен Лу Чуа?

Гезел се изсмя късо, изненадан от дързостта му.

— Много сте самоуверен, Търнър. Какво се случи?

Де Вор се взираше в него, цялото му поведение беше откровено, открито.

— Аз го убих. Трябваше. Той ме нападна.

— Защо?

— Не знам. Опитах се да му обясня защо съм там, но той не ми даде възможност.

— Не… — Гезел погледна към Ашър, след това — отново към Де Вор. — Познавах Шен. Той не би направил такова нещо.

— Познавахте го? — Де Вор се разсмя. — Тогава, предполагам, знаехте, че той тайно отвеждаше осмина пленници? Старши офицери от сигурността.

Гезел усети Ашър да докосва лакътя му.

— Той лъже…

Де Вор поклати глава.

— Не. Накарайте вашия човек, Мах, да провери. Приятелчето на Шен, Юн Чо, ги е отвел в някакъв апартамент в Огерслебен. Ниво трийсет и четири. Мисля, че познавате това място.

Гезел се напрегна. Може би Търнър блъфираше, печелейки време. Но това нямаше смисъл. Както той каза, за Мах беше лесно да провери. Във всеки случай го притесняваше нещо друго. Нещо, което Търнър още не беше обяснил.

— Казаха ми, че са намерили тялото долу, на ниво едно-двайсет. Дори да е така, както казвате, и Шен да ни е мамил, защо вие сте били там долу?

Рязко отстъпи назад, когато Де Вор бръкна в униформеното си яке. Но не извади оръжие от вътрешния си джоб. А карта. Друга карта. Де Вор му я подаде.

— Беше твърде добра възможност, за да я пропусна. Знаех, че е там долу. Разбирате ли, виждал съм я. Преди години.

Гезел го погледна отново, устата му се отвори изненадано.

— Бремен… Богове! Охранителна диаграма на Бремен.

— Част от нея. Останалото вече съм изпратил.

— Изпратил? — щеше да попита какво искаше да каже Търнър, когато една от свръзките му си проби път през претъпкания коридор зад него и стигна до него почти бездиханен. Накара човека да повтори съобщението, после се извърна с лице към Търнър.

— Има проблем.

— Проблем? — Де Вор вдигна вежди.

— Изглежда сме в капан. Последният от мостовете е бил взривен.

— Знам. Аз заповядах.

— Вие какво?

— Чухте. Няма да се измъкнем по този път. Точно това чакат те, не виждате ли? Вече ще са изчислили какво сме направили и ще седят там и ще чакат да ни хванат в страничните коридори от другата страна на моста. Но аз не смятам да им дам тази възможност. Наредих на покрива да ни чака самолет. — Де Вор погледна таймера, имплантиран в китката му. — Обаче имаме по-малко от пет минути, така че е най-добре да тръгваме.

Гезел се взря в картата, след това — отново в Де Вор; беше удивен, забравил историята с Шен.

— Имате транспортьори?

— Точно това казах. Но да вървим. Преди да изчислят какво смятаме да правим.

— Но къде? Къде отиваме?

Де Вор се усмихна.

— На юг. Към планините.

Ван Со-леян стоеше пред заемащото цяла стена драконово огледало в стаята на мъртвия си баща, докато прислужничките на брат му го обличаха. Взираше се в собственото си отражение.

— Трябваше да ги видиш! Няма да повярваш колко бяха засегнати! — Той оголи зъби. — Беше великолепно! Такива са лицемери! Такива лъжци и интриганти! А пък си въобразяват, че са искрени и чисти! — Той се обърна и погледна към канцлера, устата му се изкриви презрително. — Богове, гади ми се от тях!

Хун Миен-ло стоеше, там с наведена глава. Беше необичайно мълчалив, поведението му — смирено, но Ван Со-леян едва го забелязваше; беше преизпълнен с триумфа си в Съвета онзи следобед. Освободи прислужничките, прекоси стаята до масата и вдигна чаша, отправяйки тост към себе си.

— Знам как мислят. Те са като призраци, движат се само по прави линии. Но аз не съм като тях. Следващия път ще трябва да се подготвят, да очакват аз отново да съм груб — да потъпча прецизния им етикет. Ще се срещнат предварително, за да изработят стратегия как да се справят с „директността“ ми. На бас, че ще го направят. Но аз пак ще ги объркам. Ще бъда толкова хрисим, така отстъпчив и учтив, че ще се зачудят дали не съм изпратил своя двойник.

Той се засмя.

— Да, и през цялото време ще играя тяхната игра. Ще ги изнервям. Ще предлагам дребни промени, които ще изискват по-нататъшен дебат. Ще отлагам и отклонявам. Ще оспорвам и квалифицирам. Докато загубят търпение. И тогава…

Спря и за първи път забеляза как Хун Миен-ло стои там.