Огромни тълпи щурмуваха долните нива, унищожаваха охранителни постове и бариери, чупеха витрини и отмъкваха каквото докопат. Чиновници, извадили лош късмет, бяха пребивани до смърт пред камерите или връзвани и потапяни в петрохимикали, преди да бъдат подпалени. Бен видя как тълпата се скупчи около една такава жертва, ревейки одобрително, докато кълцаха магистрат с крехко телосложение и сива брадица. Забеляза грозната бруталност на всички лица и кимна. После образът се смени — на екрана се появи друга тълпа, този път по-организирана. Навсякъде издигаха набързо стъкмени лозунги с настоявания за увеличаване на хранителните дажби, на държавните помощи за безработни и за отмяна на ограниченията за пътуване.
—
Промяна!
По много от лицата пламтеше гняв; по други — страшна, необуздана нужда. Някои размахваха дълги ножове или бухалки и оголваха зъби в свирепи, животински усмивки; в очите им проблясваше дива радост от това, че са отхвърлили всички ограничения. Мнозина за първи път вкусваха такава свобода и танцуваха френетично в ритъма на скандиранията, опиянени от лудостта, бушуваща от всички страни.
ПИЕН ХУА! ПИЕН ХУА! ПИЕН ХУА! ПИЕН ХУА!
Бен гледаше как образите трепкат и се сменят на екрана. Съзнаваше огромната мощ, тъмната сила, която извираше от тях. Беше първично. Като някакво огромно раздвижване на земята. И все пак толкова слабо направлявано, толкова разпиляно. „Промяна“ — настояваха те. Но към какво?
Никой не знаеше. Като че ли никой не беше способен да си представи какво може да донесе Промяната. С времето може би някой щеше да намери отговор на този въпрос — щеше да привлече към себе си масите и да насочи тъмния порой на недоволството. Но дотогава Седмината имаха право, като бяха оставили бурята да бушува, водите да прииждат: защото знаеха, че водите ще спаднат, че бурята ще утихне. Ако се опитаха да овладеят този огромен изблик на чувства или да го потиснат, това само щеше да влоши положението.
Бен изключи екрана, изправи се и се замисли над онова, което беше видял. Смъртта на Ван Хсиен може би беше катализаторът, но истинските причини за масовото насилие се кореняха много по-дълбоко. Всъщност те бяха стари колкото самия Човек. Защото той, истинският Човек, беше такъв под крехката черупка на културата. И не само онези, които бе видял на екрана — лудостта, танцуваща в очите им — но и цялото Човечество беше такова. Дълго-дълго се бяха опитвали да се самозалъгват, да се преструват, че са нещо друго — нещо по-изящно, по-одухотворено; нещо по-богоподобно и по-малко животинско, отколкото бяха всъщност. Но сега капакът на кладенеца беше махнат и мракът отново бе изплувал на повърхността.
— Бен?
Обърна се. Мег го гледаше, застанала на вратата. Утринната светлина очертаваше лицето и фигурата й, които оставаха в сянка. Толкова приличаше на майка им, че в първия миг Бен ги беше объркал. После разбра грешката си и се разсмя.
— Какво има? — попита тя. Гласът й беше нисък и плътен.
— Нищо — отговори той. — Готово ли е?
Тя кимна, след това влезе в стаята.
— Какво гледаше?
Той погледна празния екран.
— Преглеждах записите на татко. От бунтовете.
Тя извърна поглед.
— Мислех, че не те интересува.
Очите им се срещнаха.
— Не, не ме интересува. Или поне не ме интересуват самите събития. Но значението, което се крие под всичко това… то ме омагьосва! Лицата им — те са като прозорци към душите им! Всичките им страхове и надежди се виждат като оголени. Но за да се видят, е нужно нещо като това… нещо голямо и страшно. А после маската пада и животното наднича през очите.
„И
— Е… ще излизаме ли?
Тя се усмихна.
— Добре. Първо ти.
На поляната край цветните лехи майка им беше подредила трапеза върху голяма карирана покривка в бяло и червено. Щом Бен излезе навън, тя го погледна и се усмихна. На слънцето майка им изглеждаше много по-млада; приличаше по-скоро на по-голяма сестра на Мег, отколкото на нейна майка. Той се приближи и седна до нея — усещаше съненото жужене на пчелите, тежкия аромат на цветята, който потискаше острия солен дъх на залива. Беше прекрасен ден. Синьото над тях беше осеяно тук-там с големи, бавно носещи се пашкули.
