Бен седеше в нещо като доспехи на пианото. Чучелото бе зад него, позата му имитираше стойката му. Една-единствена тънка корда го свързваше с имитацията. В отсрещната страна на стаята се свиваше триног „паяк“, чиято програма търсеше несъответствия в движението на Бен и имитацията. Мег седна до „паяка“ — мълчалива, наблюдаваща.
Прозрачен калъф покриваше задната част от главата на Бен, свързан с тясната подковообразна яка около врата му. Под паяжина от фини реснички в калъфа русата коса на Бен изглеждаше като посипана със сребро. Това бяха директни импланти — общо повече от шейсет — следящи мозъчната дейност.
Още две корди, по-тънки и от свързващата, тръгваха от краищата на яката към ръцете на Бен и бяха прилепени към тях на всеки няколко сантиметра. Тънки като косъм жички покриваха полуголото тяло на Бен, но погледа привличаха най-вече ръцете.
Тънки, подвижни връзки от лед оформяха кристални ръкавици, които прилепваха към ръцете му като втора кожа. Сензори по вътрешната им повърхност регистрираха мускулните движения и температурните промени.
Малки датчици бяха разположени по цялото тяло на Бен — измерваха отговорите му и връщаха информацията обратно към яката.
Когато се обърна с лице към Мег, се обърна и имитацията — безлика, но все пак позната в жестовете си, лявата й ръка, също като на Бен, на бедрото, пръстите — малко поизкривени.
Мег откри, че двойнствеността я плаши — дълбоко я плаши — но не каза нищо. Клавиатурата на пианото, отбеляза тя, беше обикновена освен в едно отношение. Всички клавиши си приличаха.
— Извикай мама, Мег. Би й харесало да чуе това.
Копието беше безлично, нямо, но в прозрачна кутия в краката му имаше отделна лицева единица — нищо повече от безплътен намек за лице, вместо мускулатура — фини жички. Докато Бен говореше, полуоформеното лице извършваше призрачни движения, имитиращи реч, устните и очите му — идеално копие на тези на Бен.
Мег направи каквото й казаха, като доведе майка си от осветената от слънцето кухня в сенките на дневната. Бет Шепърд седна до дъщеря си, изтри ръце в престилката си, насочи цялото си внимание към сина си.
Той започна.
Ръцете му проблясваха над клавиатурата с пръсти като живи скъпоценни камъни и извличаха странна, копнежна, сложна музика от античния инструмент. Нов звук от стара клавиатура.
Когато свърши, настъпи момент на напрегната тишина, после майка му се изправи и отиде при него.
— Какво
— Аз го написах — просто отговори той. — Нощес, докато всички вие спяхте.
Бен затвори очи и позволи на дисонансите отново да се оформят в паметта му. Дълги акордови структури от комплексни дисонанси, припокриващи се и повтарящи се, извиващи се една около друга като сложни нишки на живота, дълги вериги от ДНК. Не ла, до и сол минор, а аденин, цитозин и гуанин. Сложна, жива структура.
Идеална мимикрия на живота.
Копието се беше отпуснало назад, почиваше си след положените усилия, гръдта му се издигаше и спускаше, ръцете му лежаха на коленете. В кутията очите на лицето бяха затворени, устните — едва разделени, само лекото потрепване на ноздрите даваше признаци на живот.
Мег потръпна. Никога не беше чувала нещо толкова красиво, нито пък беше виждала нещо толкова ужасно. Сякаш Бен си беше поиграл. Пред клавиатурата копието не изглеждаше само пасивен получател на инструкции. Странна сила се излъчваше от безжизненото нещо и караше контрола на Бен над случилото се внезапно да изглежда илюзорен: играта на някое по-велико, по-мощно същество, стоящо невидимо зад нарисуваните подпори.
Значи над това беше работил Бен. През нея премина тръпка на отвращение. Но все пак красотата — странната, покоряваща красота на всичко това. Поклати неразбиращо глава, след това се изправи и отиде в кухнята, уплашена от него.
Бен я откри в розовата градина — беше с гръб към него, взираше се през залива. Отиде и застана близо до нея, усещайки по-добре от всеки друг път голите й форми под меката рокля от газ, която носеше. Около нея се носеше слаб аромат на лавандула.
— Какво има? — попита нежно. — Не ти ли хареса?
Тя извърна глава и сковано се усмихна, после пак се загледа през залива. Този отговор беше достатъчен. По някакъв начин я беше разкрил.
Той премина бавно покрай нея, след това спря с гръб към нея, лявата му ръка — опряна на бедрото му, дясната — на врата му, главата му — леко наклонена наляво; цялото му тяло имитираше позата й.
— Какво не ти хареса?
Обикновено би се разсмяла, знаейки, че я дразни, но този път беше различно. Чу я да въздиша и да се извръща и за момент се зачуди дали това има нещо общо със случилото се през нощта.
Тя направи стъпка встрани, после се обърна. Бен се завъртя и я последва. Сега стояха там лице в лице; разделяше ги един човешки бой разстояние.
— Беше… — примигна с очи, сякаш объркана.
