Счупеното колело полностью

Той задържа дъха си, възбуден от гледката, която тя представляваше. Можеше да е умряла. И тогава той никога нямаше да узнае. Заговори меко, подканващо; по начина, по който тя му говореше толкова често, за да го придума:

— Беше какво?

Тя срещна погледа му.

— Беше плашещо. — Видя я да потръпва. — Почувствах… — поколеба се, сякаш достигнала до ръба на онова, което свободно би могла да му каже. При нея това мълчание беше нещо ново и неочаквано, резултат от промяната в отношенията им. Като нещо физическо във въздуха между тях.

— Да се поразходим? Покрай брега?

Тя се поколеба, после се усмихна едва-едва.

— Добре.

Той вдигна поглед. Небето се заоблачаваше.

— Ела. Да си вземем ботушите и връхните дрехи. Изглежда ще завали.

След час бяха долу до линията на водата, тежките им ботуши потъваха в калта, небето тъмнееше над тях, потокът и далечните влажни ливади оставаха вляво. Беше отлив и калта се простираше до централния канал, който се виеше като открита вена, срязана на тъмна буза, и блестеше като масло, когато слънцето успяваше да пробие облаците.

Известно време вървяха в мълчание, хванати за ръка, осъзнаващи новите си отношения. Усещаха се странно — почти сякаш се будеше самосъзнанието им. Преди между тях цареше интимност, почти единичност — несмущавана продължителност на споделен опит. Бяха една клетка, неделима. Но сега? Сега беше различно. Сякаш тази нова, чисто физическа интимност беше разцепила клетката, започнала някакъв древен, неумолим процес на деление.

Може би беше неминуемо. Може би бяха обречени да стигнат до това. И сега…

Остана неизказано, но и двамата усещаха остро чувство на загуба. Беше там, неизречено в тишината, във въздишките, които всеки издаваше, докато вървяха по брега.

Когато плажът се стесни, спряха и седнаха на нисък, плавно спускащ се масив от сива скала, един до друг, с лица към селцето. Плоската експанзия на калта сега им беше отдясно, докато отляво на не повече от десет крачки стръмната, отъпкана земя се издигаше над тях, дебелите преплетени клони на висящите дървета превръщаха подножието на брега в плътна сянка. Оттам, където седяха, не можеше да се види, но насам брегът беше отчасти покрит с тухли, гниещите греди на стара конструкция се подаваха тук и там от наводнената повърхност. Преди четири века военнопленници французи от Наполеоновите войни бяха завършили дните си тук — някои — в заблатените гъсталаци, други — на набързо скованите бесилки, издигали се от тази страна на потока.

Сега Бен си мислеше за тези мъже. Умори се да си представя страданията им, носталгията, която трябва да са изпитвали, захвърлени в чужда страна. Но имаше нещо, заради което му беше трудно да се постави на тяхно място. Не знаеше как е да бъдеш далече от дома. В тази липса на знание почиваше слабостта на изкуството му.

Беше започнало много преди миналата нощ. Много преди Мег да дойде при него. Обаче миналата нощ се оказа катализатор — изясняване на всичко, което беше чувствал.

Мислеше си за думите, които баща му му беше цитирал и за които знаеше, че са верни:

Със сигурност никой не може да извлече от нещата, включително от книгите, повече от онова, което вече знае. Това, до което човек няма достъп чрез опита си, не може и да чуе.

Така беше. Поне за него онова, което казваше Ницше, беше вярно. И той нямаше достъп. Не тук.

Беше неспокоен. Неспокоен през последните дванайсет месеца. Сега го осъзнаваше. Беше имал нужда от нещо подобно, за да може да го фокусира. Но сега знаеше. Трябваше да се измъкне.

Дори и преди миналата нощ си беше мислил да отиде в колеж в Града. Може би в Оксфорд или в Техническото училище в кантон Страсбург. Но го беше обмислял само като естествен път за такъв като него; просто като продължение на образованието му. Сега обаче знаеше, че е нещо повече от това. Имаше нужда да види живота. Да изживее живота напълно, на всичките му равнища. Тук беше доста напреднал, но долината му бе станала твърде тясна, твърде ограничаваща. Имаше нужда от нещо повече — от нещо различно.

— Ако бях… — започна той с лице към Мег, после замълча, защото в същото време тя беше обърнала глава и бе започнала да му говори.

Засмяха се объркани. Никога не се беше случвало преди. Винаги бяха знаели инстинктивно кога другият смята да заговори. Но това… беше, сякаш са непознати.

Мег потръпна, после леко наведе глава, даде сигнал, че той трябва да говори; страхуваше се да не се повтори онзи несръчен момент.

За миг Бен се вгледа в нея. Изправи се рязко и се отдалечи на три крачки, след това се обърна и се втренчи в нея. Тя го гледаше изпод тъмния водопад на косата си.

— Трябва да си тръгна оттук, Мег.

Изведнъж видя колко се изненада тя; колко много означаваше това за нея. За момент очите й се разшириха, устните й едва-едва се разтвориха, после наведе глава.

— А…