— Не, ако не е наложително. Ако обаче стане ясно, че залавянето ти е сигурно, няма да допусна семейството ми да бъде съсипано. — Той се поколеба. — И ако шахни научат за теб… най-малкото ще те предупредя да напуснеш къщата ми.
За да няма престрелки в къщата на семейство Самън! Това беше всичко, което можеше да очаква при създалите се обстоятелства… и вероятно повече, отколкото би могла да получи другаде.
— Мисля, че сте доста честен с мен — каза тя.
— Във всеки случай повече, отколкото ти с нас — каза Круин Самън.
Стомахът на Джин се сви.
— Какво имате предвид?
— Имам предвид истинското ти име — отвърна спокойно той. — И връзката на това име с Мангъс.
Джин почувства неочакван хлад в стаята и погледна към Доло. Той отвърна спокойно на погледа й; лицето му, също като това на Круин, бе непроницаемо.
— Никога не съм ви лъгала — отвърна тя, без да сваля очи от Доло. — И двамата.
— Премълчаването на истината не е ли лъжа? — тихо попита Доло. — Ти разбираш значението на думата мангуста, но не ни го каза.
— Ако нарочно съм искала да го скрия, защо изобщо ви казах, че ни наричат кобри? — възрази тя. — Истината е, че не го смятах за толкова важно.
— Не е важно ли? — изсъска Круин. — Мангуста едва ли е име на място, което иска просто да господства над квазаманските села. И ако Мангъс е истински опит за съпротива срещу нашите общи врагове, как може семейство Самън да ти помогне да го унищожиш?
— Аз не искам да го унищожа…
— Пак полуистини — отвърна Круин. — Може би ти лично не искаш, но след теб сигурно ще дойдат други, които ще го сторят.
Джин пое дълбоко дъх. „Спокойно, момиче! Съсредоточи се и мисли трезво.“
— Вече ви казах, че не зная какво ще направят моите хора с моя доклад… и подчертавам, че мирните отношения с Квазама са предпоставка за връщането ви в Космоса. Но ако шахни имат намерение да ни нападнат, наистина ли мислите, че ще го направят без поддръжката на цяла Квазама? Или казано другояче, няма ли да искат и градовете, и селата да дадат всичките си ресурси и човешки сили?… — Джин за миг погледна Доло. — Независимо дали вие искате, или не?
Круин мълчеше и я гледаше. Тя си наложи да издържи погледа му.
— Отново се опитваш да докажеш, че Мангъс представлява директна заплаха за нас — каза той. — И отново без никакво доказателство.
— Такова доказателство може да се намери само в Мангъс — отговори Джин и почувства, че топката в стомаха й започва да се отпуска. Каквото и да бе мрачното й предчувствие, беше ясно, че Круин е достатъчно умен, за да разбере, че в описания от нея сценарий има много истина, за да го пренебрегне напълно. — Единственият начин да сме сигурни е да влезем там и да се уверим лично.
— Да влезем там? — На устните на Круин се появи язвителна усмивка. — Колко бързо се преобразяваш от чуждоземец в квазаманец, Джасмин Моро. И не ти ли минава през ума, че след като влезеш в Мангъс, ще поставиш вашите приоритети пред нашите?
Джин стисна юмруци.
— Обиждате ме, Круин Самън — озъби се тя. — Аз не си играя с живота на хората… нито на моя народ, нито на вашия. Аз искам да зная дали Мангъс застрашава някого… Авентини или Квазама… Това е моят единствен приоритет.
За момент Круин само я гледаше, после тихо каза:
— Мислех, че си боец, Джасмин Моро. Сега виждам, че съм сбъркал.
Тя примигна.
— Не разбирам.
— Бойците — все така тихо продължи той — не се интересуват от хората, които им е заповядано да убият.
Джин потръпна от възмущение. Не беше искала да убеждава Круин толкова разпалено… и определено не бе искала да каже, че благосъстоянието на Милика наистина е нейна грижа. Напомни си строго, че е тук само с една цел: да научи дали световете на кобрите са застрашени. Ако една група квазаманци се готвеше да избие друга, това не я засягаше.
Само че я засягаше.
И за първи път беше принудена да признае този факт пред себе си. Тя беше живяла с тези хора; беше живяла с тях, беше яла тяхната храна, беше приела тяхната помощ и гостоприемство… и нямаше начин просто да им обърне гръб и да си тръгне. Круин беше прав — тя не беше боец.
Което значеше, че не е кобра.
Джин гневно примигна, за да не видят сълзите й. Всъщност това нямаше значение — тя вече така беше оплескала работата, че никакъв друг провал не би имал съществено значение.
— Няма значение какво съм или не съм — озъби се тя. — Сега единственото важно нещо е дали ще ми помогнете да вляза в Мангъс, или ще трябва да се справя сама.
— Аз вече ти обещах помощта си — каза студено Круин. — С този си въпрос ти ме обиждаш.
— Е, днес, изглежда, е ден на обиди — каза уморено Джин. Преживяванията от борбата избледняваха и оставяха след себе си само умора.
— Доло говореше за работни групи, набирани в Азрас. Можете ли да помолите вашия приятел кмета да ме включи в една от тях?
Круин погледна сина си.
— Може би е възможно — каза той. — Ще ми трябва обаче една седмица да го уредя.
— Не можем да загубим толкова много време — каза Джин. — Трябва да вляза и да изляза от Мангъс през следващите шест дни.
— Защо? — намръщи се Круин.
Джин кимна към писмото на Коджа върху бюрото.
