Блъскащата се на площада тълпа беше шумна, съставена главно от младежи и опърпани по-възрастни мъже. Някои, особено по-младите, излъчваха съчетание от търпение и отчаяние, а и като цяло настроението на тълпата беше унило. В единия край, седнали до една маса, представители на градските власти записваха имената на всички кандидати за работа в портативни компютърни терминали и вероятно ги подреждаха по квалификация, умения и така нататък. Заел мястото си в придвижващата се бавно към масата дълга опашка, Доло се бореше с нервността си и се мъчеше да не изглежда подозрителен.
— О, господарю Самън — чу той глас зад себе си. Сърцето му прескочи един удар. Доло се обърна колкото се може по-спокойно.
— Здравей, господарю Мофрен Омнати — кимна тъжно Доло, допря пръсти до челото си и погледна младия мъж до Омнати. — Здравей и ти, господарю…?
— Мирон Аким — отвърна другият. — Ако искаш, ще ти пазя мястото, докато си поговорите с господаря Омнати.
Доло преглътна тежко, но преди да успее да каже нещо, Омнати го хвана за ръка и го изведе от опашката.
— Надявам се да ме извиниш за нетрадиционния ми подход — каза тихо Омнати, докато водеше Доло настрана към една относително празна част на центъра.
— Какво искаш? — гневно попита Доло. Или по-скоро се опита — дори в собствените му уши гласът му прозвуча повече виновно, отколкото гневно. — Мисля, че преди два дни уредихме всичко.
— Да, така изглеждаше — хладно кимна Омнати. — Но оттогава се случиха някои неща, за изясняването на които се надяваме, че можеш да ни помогнеш.
— Като какви например? — попита Доло и стомахът му се сви.
Омнати махна с ръка към струпалата се тълпа.
— Като например това място, Мангъс. Твоята решимост да дойдеш неканен ми се струва губене на време и енергия, дори при често приписваната на селяните твърдоглава гордост.
Доло се изсмя. Омнати сякаш не забеляза.
— И така, аз накарах моите хора да направят проверка и те потвърдиха, както вече ти казахме, че Мангъс наистина не е нищо повече от частен развоен център по електроника.
— И следователно искаш да се върна у дома? — изръмжа Доло.
— Ни най-малко. Дойде ми наум, че може би погрешно си избрал момента за тази твоя идея да се промъкнеш неканен… и че онази Джасмин Алвентин може би все още смята работната група за най-добър начин да влезе вътре.
Гърлото на Доло пресъхна. Той чуваше единствено еднообразния шум на тълпата — бръмчене, което изглеждаше далечно поради бученето на кръвта в ушите му.
— Разбери, моля — каза най-после Омнати, — че в момента не те обвинявам в нищо освен в несъзнателно сътрудничество с враг на Квазама. Дори съм склонен да повярвам, че нейното подстрекателство може да е било толкова изкусно прикрито, та ти искрено да си мислил, че всичко това е твоя идея. Но отсега нататък край на това. Сега ти знаеш, че тя е чуждоземен шпионин… и от тебе се очаква да се държиш по подходящ начин.
— Добре — каза Доло. — Заплахата е приета и разбрана. Какво точно искаш от мен?
Омнати погледна лениво към тълпата.
— Ако нейната цел е наистина да събере информация за електронната промишленост в Мангъс, тя ще намери начин да влезе… и ако го направи, искам там да има някой, който да я идентифицира.
— Някой като мен?
— Точно така — кимна Омнати. — Разбира се, откриването й е само първата стъпка. Ти нямаш никакъв опит в залавяне на бегълци и е малко късно да те учим. За щастие си спомням, че първоначално си планирал да вземеш и брат си.
Доло погледна опашката.
— И затова Мирон Аким е тук, нали? Да влезе с мен?
— И да те ръководи. — Изражението му не се беше променило… но гласът му неочаквано беше станал леден. — От този момент, Доло Самън, ти си под непосредствената власт на шахни.
Доло тежко преглътна. Значи Джин бе права — историята, която така старателно беше измислил преди две нощи да заблуди Мофрен Омнати, е била само губене на време. Шахни знаеха достатъчно… или най-малкото подозираха достатъчно… и Мирон Аким беше техният контраход. А като го поставиха под властта и контрола на шахни…
— И под техния нож ли? — попита той.
Омнати го изгледа продължително.
— Ако ни помогнеш да заловим авентинската шпионка, всички други въпроси относно твоето участие в тази история ще бъдат забравени. В противен случай… както сам каза, ножът те чака. — Той погледна над рамото на Доло. — Сега по-добре се върни на мястото си. Мирон Аким ще ти предаде по-нататъшната информация, която може да ти трябва.
— Може би разбираш, че това е губене на време — каза Доло подтикнат от нещо, което не разбираше добре, да направи последен опит. — Тя може би дори няма да се покаже в Мангъс.
— Ако е така, ще изгубим наше време, не твое — отвърна спокойно Омнати. — Сбогом, Доло Самън.
И се обърна и изчезна в тълпата. Доло дълго гледа подир него. Чудеше се какво да прави. Ако направеше точно обратното и веднага напуснеше Азрас…
Но, разбира се, не само той беше заплашен от ножа на шахни. Доло пое дълбоко дъх, помъчи се да се успокои и тръгна към мястото си на опашката.
— Предполагам, че разговорът е бил приятен — каза Аким.
