— Естествено — отвърна раздразнено Доло и застана в редицата зад него. Мъжът зад тях промърмори, че Аким трябвало да отиде на края на опашката, но Аким го погледна ледено и мъжът млъкна.
След десетина минути стигнаха до масата и чак тогава Доло разбра, че лично кметът Капарис наблюдава набирането на работниците.
— А! — каза кметът, когато двамата с Аким пристъпиха до масата. — Доло Матролис и неговия брат Перто. Радвам се, че сте научили за тази възможност.
— Аз също, кмете Капарис — каза учтиво Доло и допря пръсти до челото си. Никога не беше чувал името Матролис, но разбра намека. Човекът на компютъра очевидно също го разбра и още преди Доло да успее да повтори името, го натрака на клавиатурата.
— Благодаря — кимна човекът, когато свърши. — Ето там можеш да разбереш дали си приет, или не. — И посочи една друга маса близо до няколко паркирани автобуса.
— Благодаря — каза Доло и допря пръсти до челото си в израз на уважение и към него, и към кмета. Аким направи същото и двамата тръгнаха към другата маса.
— Доло и Перто Матролис, а? — промърмори Аким. — Да разбирам ли, че има файлове с тези имена, от които се вижда, че сме много подходящи за тази работна група?
— Цялото упражнение щеше да е губене на време, ако нямаше, нали? — отвърна язвително Доло.
— Съгласен съм. Интересно обаче, че си ангажирал и кмета Капарис да ти помогне.
— Толкова ли ти е трудно да повярваш?
Аким вдигна рамене.
— В тази част на Квазама може би не. Приятно ми е да видя сътрудничество между градски и селски лидери. По-често ги виждаме хванати гуша за гуша.
— Хм. — Доло оглеждаше автобусите. Ако трябваше да се напълнят, изглежда, работната група щеше да бъде от порядъка на сто и петдесет души. „Странно, че извършват цялата тази процедура на всеки две седмици — помисли си той. — Много по-лесно ще е с постоянни работници… но може би нямат жилища за постоянно живеене.“ Той погледна към масата… — Охо!
— Какво има? — промърмори Аким.
— Онези мъже ей там… процедурата ли наблюдават? — попита Доло и обърна глава настрана.
— Това е група от Мангъс — каза Аким. — Шофьори и двама високопоставени ръководители.
— Един от ръководителите е синът на директора, Радиг Нардин — промърмори Доло. — Той ме познава.
Аким се намръщи.
— Колко добре те познава?
— Достатъчно добре, за да се сети кой съм — скръцна със зъби Доло.
— Има ли вероятност да те отстрани, ако те познае?
Доло си спомни за нападението над него и Джин.
— Изглежда, да.
— Хм. — Аким се замисли. — Е, бих могъл да му се представя… но тогава вероятно из Мангъс ще тръгнат слухове, което искам да избегна. Добре. Стой тук. Ще намеря един от нашите хора, който да му отвлече вниманието.
— Добре. — Доло пак погледна групата…
И остана като треснат. Един дребничък мъж приказваше с Нардин. Или по-скоро една дребничка фигура в мъжки дрехи. Той позна дрехите…
Беше Джин Моро.
Всичко пред очите му се замъгли. Насред центъра на Азрас, с толкова много хора наоколо… Ако Аким се обърнеше да погледне… ако я познаеше… край на всичко.
Но Аким вече беше изчезнал.
Доло облиза устни и се помъчи да спре треперенето на ръцете си. Каквато и да беше целта на Джин за тази безумна постъпка, ако побързаше и се махнеше оттук, може би все още имаше шанс.
И Джин наистина се отдалечи. Съпроводена от Нардин и един от другите мъже, тя отиде до автобусите…
И се качи в една паркирана там кола.
Доло гледаше как колата се отдалечава; гледаше как изчезва зад сградите, заобикалящи градския център; и продължаваше да гледа натам, когато Аким се върна.
— Всичко е уредено — каза Аким. — Кой е Радиг Нардин?
— Отиде си — отговори Доло механично. — Преди две минути замина.
— О? Е, това решава проблема ти.
Доло пое дълбоко дъх.
— Предполагам.
Азрас беше на двадесет километра от мястото, където Джин беше скрила колата на Доло — доста голямо разстояние дори за кобра, и тя имаше достатъчно време да се тревожи за онова, което я чакаше в града. Още едно основание да бъде благодарна, че сутрешният крос беше напълно лишен от събития.
Темпото й беше добро и тя стигна в града точно когато небето на изток започваше да просветлява. Някои от продавачите на най-близкия пазар бяха започнали да отварят павилионите си и тя премина по улиците, преструвайки се, че изпълнява различни поръчки. Чувстваше се по-сигурна, отколкото през първите дни на Квазама. Облечена бе като мъж от долната класа, косите й бяха покрити с грижчиво нагласена перука, чертите на лицето й бяха леко променени с гел — сиреч беше съвсем безинтересна, особено за хора, които мислеха, че има и по-интересни неща за гледане.
Във всеки случай така беше на теория — а май даваше резултат и на практика. Джин си купи закуска — добро угощение след деня, прекаран с блокчетата храна за аварийна ситуация — разхожда се един час из пазарния площад и наблюдава как започва новият ден за жителите на Азрас.
