Младата кобра се подчини и се сви в посочената неудобна поза.
— И това е военен маньовър? — попита кисело той.
— Повярвай ми — увери го Джъстин — Опитай го със стрелба с бронебойния лазер и ще изглеждаш истински боец.
— Ако има кой да те види — промърмори една от другите кобри, които чакаха до стената.
— Най-добре изобщо да не ни виждат — каза Джъстин. — Добре, Торал, ставай от пода. Дарио, твой ред е.
Един от другите младежи отиде на мястото на Абрам в центъра на стаята и зае изходно положение.
— Изхвърляне към тавана — заповяда Джъстин и кобрата скочи нагоре, отблъсна се с крака от тавана и се приземи на няколко метра от изходната точка. Подът се разтърси.
— Някой ден — промърмори нечий глас зад Джъстин — някой от вас ще вземе да пробие дупка на дека.
— Здравей, Уилоша — кимна Джъстин на влезлия незабелязано в стаята мъж на средна възраст. — Не можеш да се нагледаш на шоуто, нали?
— Като гледам как се прави опит да се разбие целият кораб, ме побиват тръпки — отговори вторият офицер Кал Уилоша. — Не правихте ли достатъчно тези силови упражнения?
— Не, но за нещастие нямаме време да ги правим правилно. — Джъстин повиши глас. — Добре, Дарио, браво. Не забравяй да държиш ръцете си вдигнати, когато се приземяваш, за да можеш да стреляш. Сега опитай да се завъртиш по гръб.
— Слушам, сър.
Направи го съвсем малко по-добре от Абрам.
— Още веднъж — заповяда Джъстин. — Помни, че много от работата по тези основни маневри ще се извършва по команда от твоя нанокомпютър. Ти само започни, отпусни се и остави тялото ти само да извърши маневрата.
Дарио кимна и се приготви за следващия опит. Уилоша измърмори нещо.
— Проблеми ли имаш? — попита го Джъстин.
— Просто… се чудя.
— За какво се чудиш? — Този път Дарио го направи по-добре.
— Ох… кобри. — Уилоша махна с ръка. — Нанокомпютрите, казваш. Минавало ли ти е някога през ума, че на световете на кобрите никой всъщност не знае как точно са програмирани компютрите?
— Това не ме безпокои — отговори Джъстин. — Академията контролира всяка стъпка в тяхното производство.
— Да де. Но това, че там контролират банка от автоматизирани схемни репликатори… какво доказва? Съществува ли някъде разпечатка, която да показва какво могат или не могат тези нанокомпютри?
— Какво, да не се безпокоиш, че човешкият Доминион може да е имплантирал програма-бомба? — тихо попита Джъстин. Бе забелязал, че разговорът им започва да привлича вниманието на учениците му.
— Не, разбира се, не — поклати глава Уилоша. — Но не е необходимо нещо непременно да е лошо, за да е опасно.
Джъстин го погледна. Той можеше тук и сега пред стая пълна с кобри да му демонстрира възможностите на нанокомпютъра… това щеше да бъде за него детска игра, но Джъстин отдавна беше минал възрастта за тези изяви.
— Кобри, почивка! — извика той. — След петнадесет минути да сте тук.
Кобрите излязоха без коментари или въпроси. Джъстин и Уилоша останаха сами.
— Надявам се, че не го направи заради онова, което казах — отбеляза със спокоен глас Уилоша… но лицето му беше напрегнато и предпазливо.
— Просто исках малко почивка и тишина — каза му Джъстин и замахна с юмрук към лицето му.
Уилоша никога не би избегнал такъв удар, не срещу серводвигатели на кобра като тези, които движеха ръката на Джъстин. Но рефлексите задействаха и изхвърлиха ръката му пред лицето. Джъстин беше включил своите звукови усилватели, а и знаеше какво да слуша, така че чу тихото виене на серводвигатели в ръката на другия.
— Защо го направи? — изръмжа Уилоша и бързо отстъпи назад.
Джъстин остана на мястото си.
— Само ти показвам колко е лесно за една кобра да открие джект. Дори и при сдържаност твоят нанокомпютър включва серводвигателите и те се задействат, когато човек реагира така бързо, както направи ти.
Уилоша изкриви устни.
— Много хитро, няма що. Представям си как се разхождаш по улиците на Капитолия и удряш всеки срещнат. Защо просто не ме попита?
— Защо да те питам? Аз знаех какъв си. Просто исках да ти покажа, че го зная.
— Разбира се. Вероятно си ме дебнал още от излитането, нали?
— Не. Само след като започна да идваш тук на всяка втора тренировка, да бълваш жлъч по наш адрес и да гледаш завистливо. До какво заключение дойде?
— Не ти завиждам — отсече припряно Уилоша. — Идвам на вашите упражнения… да гледам, нищо друго.
— За какво да ни гледаш? Какво има в нас, от което се страхуваш?
Уилоша пое дълбоко дъх.
— Не мисля, че времето е подходящо за дискусия, Моро. Можеш да извикаш отделението си и да продължите…
Той млъкна, когато Джъстин направи една дълга крачка към вратата и блокира мълчаливото му движение в тази посока.
— Всъщност, Уилоша, аз смятам, че времето е много подходящо за дискусия — каза хладно Джъстин. — Или поне малко да си поприказваме. Има някои неща, които бих желал да зная, и ще започна с това: защо, по дяволите, вие, джектите, се мъчите да правите доживотна кариера от нашите неуспехи?
Уилоша го гледаше и мълчеше.
