Джин си придаде вид, че едва сдържа нетърпението си.
— Съобщението ми беше предадено, докато бях в състояние на транс, предизвикан от специална дрога — каза тя. — Само в присъствие на баща ти мога отново да изпадна в този транс и да предам съобщението.
Той дълго я гледа и тя мислено кръстоса пръсти.
— Колко важно е това съобщение? — попита той. — Критично ли е времето на неговото предаване?
— Не зная нито едното, нито другото — отговори Джин.
— С твое разрешение, господарю Нардин — промърмори един от мъжете, — мога ли да ти обърна внимание, че моментът на това предполагаемо съобщение е крайно съмнителен?
Нардин впери очи в Джин.
— Може би — отвърна тихо той. — Ако обаче това е вярно, на баща ми няма да му струва нищо, ако загуби малко време. — Той бавно кимна. — Добре. Ще те заведа при баща ми.
Джин се поклони.
— На твоите услуги, господарю Нардин — каза тя.
Той се обърна и тръгна към автобусите. Джин го последва. Зад автобусите беше паркирана кола. Нардин и Джин се настаниха отзад. Колата потегли и се насочи на изток.
Джин внимателно пое дъх и също толкова внимателно го изпусна. Отново й се стори, че всепроникващото квазаманско презрение към жените работи в нейна полза. Нардин може би щеше да се хване на същия номер с „частното съобщение“ от някой мъж, но почти сигурно без допълнителна охрана не би допуснал мъж чужденец в колата си. Като жена обаче Джин автоматично не представляваше заплаха за него.
Значи сега трябваше да измисли начин как най-добре да използва тази квазаманска слабост.
Разстоянието от Азрас до Мангъс беше петдесет километра, а пътят видимо по-нов и в по-добро състояние от онзи, по който Джин бе тичала рано сутринта. През цялото време нито Нардин, нито шофьорът говореха с нея, поради което не й оставаше нищо друго освен да гледа пейзажа… и тайно тях двамата.
Никое от двете проучвания не беше впечатляващо. Нардин пътуваше безучастно, от време на време поглеждаше към нея, но гледаше предимно пътя. Шофьорът също изглеждаше надут и затворен дори и към Нардин. Малкото реплики между тях бяха кратки и формални и тя не можеше да почувства онова непринудено общуване, което беше виждала между Доло и неговия шофьор. Строги отношения между господар и слуга, реши накрая тя, без следа от другарство и дори взаимно уважение. Спомни си първото си впечатление от Нардин отпреди четири дни и това не й се видя толкова неочаквано.
Пейзажът се състоеше главно от осеяни с дървета равнини и това само усилваше скуката. Тя знаеше, че по-нататък, на изток, гъстите гори, които ограждат Милика, се простират през цяла Квазама до селата чак до другия край на Плодородния полумесец. Но тук беше голо.
Което означаваше, че ако тя и Доло трябва да се измъкнат набързо от Мангъс, тук ще има по-малко опасни хищници. По-малко хищници и значително по-малко възможности за укриване. Тя предпочиташе хищниците.
Мангъс се видя много преди да достигнат до него — сателитните снимки бяха съвсем точни. От онова, което можеше да се види — а именно заобикалящата го висока черна стена, — комплексът имаше приблизително форма на ромб, за разлика от кръговата форма на Милика и селата, които баща й беше посетил навремето. Дългите краища на ромба, изглежда, сочеха на югоизток и североизток — по посока на магнитното поле на планетата — тя си спомни, че улиците в Азрас и други градове имаха същата ориентация. При миграция стадата бололини се ориентираха по магнитните линии на това поле и строителите отдавна се бяха научили, че трябва или да отклонят животните около човешките заселища, или да им осигурят възможност за свободно преминаване.
Колкото и впечатляваща да беше стената обаче, тя бледнееше пред блестящия куполообразен свод над нея.
Скенерите на световете кобра не можеха да проникнат през този свод. Той беше от метал или с метално покритие. Не беше твърд, а някакъв вид двойна плътна тъкан с изменяща се интерференчна диаграма, която фактически блокираше преминаването на вълните много по-ефективно от всяка твърда структура. Беше почти напълно непрозрачна за всяка дължина на електромагнитната вълна, с която можеха да работят скенерите.
Сега, когато го виждаше отблизо, Джин откри, че не може да прибави много повече към онова, което се знаеше. Видя, че сводът е закрепен за високи черни пилони, разположени от външната страна на стената, които на свой ред се държаха от двойки опъващи въжета. Как се поддържаше сводът в средата все още беше загадка, особено като се вземеше предвид, че слабото, но видимо леко вълнение на свода недвусмислено показваше, че прилича повече на тъкан, отколкото на твърд метал. Тя впери поглед в него, опитвайки се да види през малката пролука между долния му край и горната част на стената, когато някакво движение покрай стената отляво привлече вниманието й. Джин включи оптичните усилватели за далечно гледане и фокусира зрението си върху него.
