Беше автобус. Като онези, които чакаха да откарат Доло и другите работници в Мангъс… само че се движеше на север по друг път. Както автобусът, който го следваше. И другият подир него. И следващият. И по-следващият.
— Отиват в Пурма — прекъсна Нардин мислите й. Стресната, тя се обърна и видя, че той я гледа строго.
— Разбирам, господарю Нардин — каза Джин, спомнила си, че трябва да проявява нужното уважение. — Мога ли да попитам кои са те?
Челото му се сбърчи малко повече.
— Наетите миналата седмица работници. Завръщат се по домовете си.
Тя се подвоуми. Друг въпрос от нейна страна може би нямаше да отговаря на характера на квазаманската жена… но тя вече се беше легитимирала като изключение.
— Често ли наемате работници от Пурма?
— Приблизително на всеки две седмици — отговори той. — Редуваме ги с наетите от Азрас.
— Разбирам. — Джин внимателно се облегна назад и отново насочи поглед към стената и купола пред тях. Значи Мангъс имаше достатъчно работа да ангажира непрекъснато работна сила. Защо тогава не използваха постоянно едни и същи работници, а всяка седмица повтаряха тази трудоемка процедура?
Минаха покрай редица пилони и когато наближиха края на пътя, в стената пред тях се отвори порта. Единственият вход на тази страна на комплекса, отбеляза тя, построен по подобие на малко банково хранилище. Сигурно бе достатъчно здрава да издържи на атака на бололини.
Колата мина през портата, влезе в Мангъс и тя видя половин дузина сгради: точно пред тях една прилична на административно, друга зад нея жилищен тип, отляво и отдясно на пътя съответно постройки за охраната и гараж. Видя ги само с периферното си зрение. Вниманието й беше завладяно от напълно неочакваната черна стена, която се издигаше от дясната й страна.
Тя се простираше, доколкото можеше да види, между два срещуположни ъгъла на ромба и разделяше Мангъс приблизително на два равностранни триъгълника. В центъра й имаше порта — порта, която изглеждаше също толкова здрава, колкото и онази, през която току-що бяха минали. „Единственият вход в тази секция?“ — зачуди се тя, спомняйки си, че на западната част на външната стена на Мангъс имаше само един вход.
А това означаваше, че зловещите тайни на Мангъс са в два ясни нюанса. Ако зад вътрешната стена беше само офисът на бащата на Радиг Оболо Нардин…
Все пак никак нямаше да е лесно.
— В административния център ли, господарю Нардин? — попита през рамо шофьорът.
— Да — отвърна Радиг и погледна Джин. — Преди да бъдеш заведена при баща ми ще трябва… — той погледна надолу — да облечеш по-подходящи дрехи.
— Благодаря, господарю Нардин — кимна важно Джин. Тя се наведе леко към прозореца и видя, че от върха на вътрешната стена до центъра на свода се издигат други черни линии — очевидно здрави ребра, поддържащи формата на купола. Просто, но ефективно.
— Вярвам, че след като предам съобщението, ще ми осигурите транспорт обратно до Азрас — каза тя на Нардин.
Нардин изви вежди и отвърна хладно:
— Зависи от съобщението.
Накараха я да чака дълго, много по-дълго, отколкото беше необходимо да облече дадените й дрехи. Всъщност толкова дълго, та вече беше започнала да се чуди дали тайно не я наблюдават, а ако я наблюдават, след като се представяше за професионалистка, тя трябваше да започне да се дразни за загубеното време. Но накрая дойде един мъж и я преведе през серия от коридори до тронната зала на Оболо Нардин.
Не можеше да мисли по друг начин за това място освен като за тронна зала. По-голяма и по-изискана от кабинета на Круин Самън, по-голяма дори от големия кабинет на кмета, който беше виждала на видео, тя очевидно беше предназначена да стряска всеки влязъл. Докато я водеха из лабиринта от завеси към средата на залата, в лицето й непрекъснато духаше лек ветрец. През ума й неволно премина образът на паяк, чакащ в центъра на мрежата си…
— Как се казваш? — изръмжа към нея човекът, седнал на една възглавница като на трон.
Джин с усилие прогони образа на паяка от ума си. „Аз съм кобра — напомни си тя. — Кобрите не се плашат от паяци.“
— Казвам се Ася Елгани, господарю — каза Джин и допря пръсти до челото си, взирайки се в неестествения блясък в очите му. „Прекалено използване на квазамански стимулатори?“ — Ти ли си Оболо Нардин?
Лицето на мъжа не се промени… но по гърба й внезапно пробегна силна тръпка.
— Аз съм — каза той. — Какво имаш да ми кажеш?
Джин пое дълбоко дъх. Това беше моментът. Сега трябваше да може да изиграе ролята си… Тя отпусна лицето си, сякаш изпада в хипнотично състояние, и понижи гласа си с една октава.
— Аз съм Круин Самън — започна Джин с напевен глас. — Аз зная какво правиш ти тук в Мангъс, Оболо Нардин, и зная какво рискуваш. С това знание мога да те унищожа… но мога и да ти помогна. Ти се нуждаеш от ресурсите, които притежавам, както и от силата на лоялните ми западни села. Аз ти предлагам да сключим взаимноизгодно споразумение. Очаквам отговор.
Джин внимателно фокусира зрението си.
— Получи ли цялото съобщение, господарю Нардин? — попита тя отново с нормалния си глас.
Оболо Нардин спокойно гледаше лицето й. После каза:
