— На екрана пред вас ще видите кратко резюме на всички описани от мен операции — заключи майсторът изложението си и махна с ръка към редицата апарати с представени на тях таблици. — Ако имате въпроси, натиснете клавиша „помощ“. Ако това не е достатъчно, натиснете бутона „сигнал“ и някой ще дойде при работната ви станция. Въпроси? Няма. Добре. Започвайте и помнете, че бъдещето на комуникациите на Квазама може би зависи от вас.
Доло премести поглед върху екрана на работната си станция, потисна една гримаса, избра една печатна платка и взе шепа компоненти. Наистина не бе очаквал да му дадат корпус на ракета и да му кажат да му сложи бойна глава… но и не беше очаквал, че ще монтира платки за телефони.
— Не губят време да ни въвеждат в работата, нали? — промърмори той.
Аким повдигна рамене и отбеляза:
— Но пък плащат добре.
Доло скръцна със зъби и пъхна първия компонент в печатната платка. Още със слизането от автобуса се опитваше да възбуди любопитството на Аким към Мангъс и сега трябваше с нещо да го впечатли. Но Аким беше по следите на една жена от друг свят и очевидно нямаше да допусне да бъде отклонен от тази задача.
— Това обяснява защо не си правят труд да търсят предишните работници — коментира Доло, опитвайки друг подход. — Ако всичко, което се върши тук, е толкова лесно, просто им е по-изгодно да обучат нови.
Аким се огледа и за момент Доло се надяваше, че ще започне да оспорва думите му. Но той само кимна.
— Неефективно в известна степен, но не много — каза той и отново се съсредоточи върху печатната платка. — И допринася за подпомагане на бедните в Азрас.
— Правилно — промърмори Доло. — Оболо Нардин е великодушен човек.
— Ако бях на твое място — каза хладно Аким, — бих се опитал да забравя селските си предразсъдъци и да се съсредоточа върху извършваната работа. Виждаш ли някой наоколо, който може да е дегизираната жена?
Доло въздъхна и внимателно огледа залата. В съзнанието му отново се появи Джин — как се качва в колата на Радиг Нардин.
— Не.
— Не преставай да наблюдаваш — посъветва го Аким. — Може случайно да разменят работници между групите.
Доло кимна и се наведе над платката.
Беше минал може би един час, когато неочаквано видя, че Аким спря работа и се втренчи право пред себе си в пространството.
— Видя ли нещо? — попита той.
Аким се обърна рязко към него.
— Нещо не е наред — прошепна с дрезгав глас той. — Има… — Той облиза устни и се огледа. — Не усещаш ли?
Доло се наведе напред, борейки се с неочаквано обхваналия го ужас. Почти неконтролираната паника на Аким беше заразителна.
— Не разбирам. Какво да усещам?
Аким пое разтреперан дъх.
— Предателство — каза той, ръцете му видимо трепереха. — Тук има… предателство. Не го ли чувстваш?
Доло бързо огледа залата. Засега, изглежда, още никой не им обръщаше внимание, но това нямаше да трае дълго.
— Хайде — каза той, изправи се и хвана Аким за ръката. — Да излезем.
Аким издърпа ръката си.
— Мога и сам — озъби се той и се изправи с клатушкане.
— Както желаеш — отвърна Доло през зъби. Вратата, през която бяха влезли, се намираше в другия край на залата; много по-близко, до подиума отпред, имаше друга. Той пак хвана ръката на Аким, който леко се олюляваше, и двамата тръгнаха натам.
Когато стигнаха до вратата, майсторът им препречи пътя.
— Къде отивате? — попита той. — Изходът е на обратната страна…
— Приятелят ми не е добре — прекъсна го Доло. — Няма ли там някаква ниша за почивка?
Майсторът малко се отмести, Доло се възползва от колебанието му и двамата се промъкнаха покрай него. Влязоха в някакъв коридор с тежка на вид врата в дъното. По средата на коридора имаше ниша — точно такава, каквато се надяваше да намери. Той вкара Аким вътре и го сложи да седне на една възглавница.
Дълго никой не проговори. Аким бавно направи няколко дълбоки вдишвания, после стана и се огледа в огледалото. Чак тогава погледна Доло в очите.
— Ти не го ли усети? — попита той. — Нищо ли не почувства там?
— Ти сигурно си по-чувствителен от мен — отговори Доло.
— Бих желал да съм. — Аким се наведе към огледалото и погледна внимателно очите си. — Почувствах… е, по дяволите, почувствах предателство. Няма начин човек да може да го изрази. Просто почувствах предателство. Независимо дали това ти звучи смислено, или не.
Не звучеше смислено, но това почти нямаше значение. Каквато и да беше причината, Аким накрая беше излязъл от своето безразличие към Мангъс и сега зависеше от Доло дали ще съумее да разпали този пламък.
— Не разбирам — призна той, — но вярвам на твоите инстинкти.
Аким му хвърли злобен поглед.
— По дяволите инстинктите — озъби се той. — Има нещо недобро в това място и аз ще го открия.
Той тръгна към вратата.
— В залата ли се връщаш? — предпазливо попита Доло. — Искам да кажа, да разбереш какво става…
— Сега напълно се контролирам — отговори уверено Аким. — Що се отнася до прилошаването ми, просто ме е присвил коремът. Разбираш ли?
