Майсторът ги посрещна на вратата на монтажната зала, изслуша доста обърканото обяснение на Аким и ги придружи до работните им места. Щом седна на мястото си, Доло напрегна до краен предел сетивата си да долови описаното от Аким усещане.
Не усети нищо.
Още по-лошо беше може би, че Аким вече също не го усещаше. Седеше с мрачно изражение и работеше върху печатните платки — и нямаше и помен от предишната му реакция.
Което означаваше, че каквото и да е станало, вече е преминало… или че никога не е било.
Това бе най-странният залез, който Доло бе виждал. Отпред слънцето беше слезнало под нивото на външната стена на Мангъс, но горе все още изпращаше многоцветни слънчеви зайчета върху блещукащия свод.
— Чудя се дали това нещо спира дъжда — подхвърли той и изкриви глава да погледне от прозореца на тяхната стая нагоре към свода.
— Защо иначе ще е там? — изръмжа Аким от леглото.
Да не позволява на хората на Джин да видят какво има вътре. Доло не можеше да каже това на Аким.
— Още ли те тревожи случилото се в монтажната зала следобед? — попита Доло, без да сваля очи от свода.
— А теб не те ли тревожи? — сопна му се Аким. — Държах се като глупак, а след това дори не можах да разбера защо го направих.
— Възможно ли е да е от някакви химикали, които използват в производството? — подхвърли Доло. — Нещо, което се изпарява от печатните платки?
— Тогава защо никой друг не реагира? И още по-важно, защо го нямаше, когато се върнахме?
— Ами… Ами ако е било нещо, предназначено за мен, което си усетил случайно?
— Отново с твоята параноя, че Мангъс не иска да пуска вътре селяни, а?
— Това съответства на фактите, нали? — отвърна Доло. — Газов поток, може би, предназначен да ми внуши страх, за да напусна доброволно?
— Онова, което почувствах, не беше страх.
— Може би си по-смел от мен, затова не си почувствал страх. И освен това, когато ти реагира вместо мен, те може би са се паникьосали и са го спрели.
Аким поклати глава.
— Всичко това няма никакъв смисъл. Ти говориш за нещо прекалено сложно, за да бъде използвано в обикновен завод за монтаж на телефонни апарати.
— И откъде знаеш, че това, което монтираме, са платки 5а телефонни апарати? — контрира го Доло.
Аким сбърчи чело, после попита:
— Какво друго може да е?
Доло пое дълбоко дъх.
— Оръжия. Може би ракетни компоненти.
Бе очаквал най-малко изсумтяване от недоверие и презрение. Но Аким просто продължи да го гледа.
— И какво — попита тихо той — те кара да мислиш така?
По гърба на Доло премина студена тръпка. „Той знае — беше първата му ужасена мисъл. — Шахни участват в това заедно с Мангъс… градовете наистина се готвят за война срещу селата.“ Беше много късно да се измъкне от въпроса.
— Откъслечна информация, съпоставяна в продължение на месеци.
— Както и предположения на авентинската шпионка? — попита направо Аким.
— Не разбирам какво искаш да кажеш — отвърна Доло колкото можеше по-спокойно.
Няколко секунди двамата се гледаха.
— Плъзгаш се опасно близко към предателство, Доло Самън — каза най-после Аким. — Ти и цялото семейство Самън.
— Семейство Самън е лоялно на Квазама — каза Доло, борейки се с треперенето на гласа си. — На цяла Квазама.
— А аз като градски човек не съм, така ли? — Очите на Аким горяха. — Виж какво ще ти кажа, Доло Самън: вие можете да си мислите, че обичате Квазама, но вашата лоялност е към мината. Ние, агентите на шахни, сме възпитани и обучени да бъде напълно честни към всички хора на Квазама. Напълно честни. Ние не можем да бъдем корумпирани или подведени в нашите задължения. И нямаме предразсъдъци към никого от нашия свят. Ако друго не можеш да запомниш от мен, запомни това.
Внезапно той се изправи и Доло неволно отстъпи назад. Но Аким просто мина между двете легла и седна пред бюрото.
— Значи ти мислиш, че ние монтираме ракетни части, така ли? — каза той през рамо, вдигна телефона и го обърна. — Е, има бърз начин да се провери това.
Доло клекна до него, а Аким извади от джоба си комплект малки инструменти и избра една отвертка. Доло забеляза, че пластмасовият капак е захванат към дъното на апарата с дузина винтчета.
— Защо са толкова много закрепващите винтчета? — попита той Аким, докато последният се готвеше за работа.
— Може ли да каже някой? — озъби се Аким и отвъртя първото винтче. — Може би не искат никой да бърника в апарата, без да има нужда от поправка.
Докато Аким отвиваше последното винтче, Доло усети някаква миризма.
— Какво е това? — попита той и предпазливо подуши. — Мирише на изгоряло.
— Хм. Наистина. — Аким се намръщи и вдигна телефона до носа си. — Аха!
— Развалихме ли го?
— Определено. Е… белята вече е направена. — Той отви последното винтче и внимателно свали капака.
Точно под капака имаше печатна платка — същата, веднага забеляза Доло, като онези, над които бяха работили цял ден. Същите компоненти плюс плетеница от проводници, плюс…
— Какви са тези неща? — попита той и посочи някакви почернели компоненти. — На нашите платки не слагахме такива.
— Вярно, не слагахме — съгласи се замислено Аким и отново вдигна платката до носа си. — Не зная какви са, но миризмата идва от тях.
