В стомаха на Доло започна да се събира топка.
— Искаш да кажеш… че когато се опитахме да разглобим телефона, са изгорели?
Аким приближи платката по-близко до очите си и я заразглежда от различни ъгли.
— Погледни — каза той, повдигна сноп проводници и посочи под тях. — Точно тук. Виждаш ли го?
Доло се помъчи да си спомни какъв беше този компонент.
— Кондензатор? — опита се да познае той.
— Правилно. И ето тук… — той посочи под него — натрупаният в този кондензатор електрически товар се е изпразнил в платката.
Възелът в стомаха на Доло се стегна с още една бримка.
— Това е… точно над една от дупките за винтове.
— Аха — кимна Аким. — И сега, когато го отвихме е ясно, че този винт няма да може да се завинти и апаратът да се сглоби. — Той погледна Доло. — Това е саморазрушаващ се механизъм — тихо каза Аким.
На Доло трябваше да се справи с пресъхналата си уста преди да може да говори.
— Някакъв начин да научим за какво са служили тези изгорели компоненти?
— Засега никакъв. Във всеки случай не и в този апарат. — Аким гледа още един момент платката, после я сложи в телефона и взе едно от винтчетата. — Ще трябва да открия къде извършват тази част от монтажа и да отида там. — Той замълча, на лицето му се появи странно изражение. — Знаеш ли… през последните две или три години най-много се разви производството на телефони. Много са популярни сред градските първенци.
— А между шахни? — попита Доло.
— И между тях — кимна Аким. — Аз също имам на бюрото си един… — Той пое дълбоко дъх. — Не зная какво има тук, Доло Самън, но каквото и да е, трябва да разбера, и то бързо.
— За подкрепления ли отиваш?
Аким го погледна иронично.
— За тези телефони?
Доло се намръщи.
— О. Добре. Е… виж, вероятно едно анонимно обаждане до когото трябва ще е достатъчно да ме изхвърлят оттук. Ако искаш да предам някакво съобщение, ще се погрижа лично Мофрен Омнати да го получи.
— Дори ако Радиг Нардин реши да вземе мерки никога отново да не влезеш в Мангъс?
Доло облиза устни, спомнил си за хулиганите, които ги бяха нападнали с Джин.
— И какво предполагаш, че ще ни направят, ако научат, че знаем за техните телефони? — контрира той.
Аким остави телефона на масата и се изправи.
— Аз съм представител на шахни — каза спокойно той. — На мен няма да посмеят нищо да ми направят.
Доло не можеше да възрази на това.
— Ще се опитаме ли да намерим тази специална монтажна зала довечера? — попита той.
Аким се колебаеше, загледан през прозореца.
— Става късно… но не си спомням да са ни казали, че вечер не трябва да излизаме от стаите си. — Той се обърна към Доло. — Предполагам ти също искаш да излезеш?
— Стига да мога. И ако ми имаш доверие.
Аким го погледна сериозно.
— Ако трябва да бъде напълно честен, не, не ти вярвам. Не вярвам, че си невинен свидетел, за какъвто се опитваш да се представиш, и докато не разбера каква игра играеш, не бих искал да си зад гърба ми. — Той въздъхна. — За нещастие, ако ти работиш срещу мен, аз рискувам също толкова много като те оставя тук, където не мога да те следя.
Доло се намръщи.
— Има ли нещо, което мога да кажа или да направя, за да те убедя, че не съм срещу теб?
— Няма.
— Тогава, предполагам, сам трябва да решаваш. Но имай предвид, че аз не мога едновременно и да дойда с теб, и да остана тук.
— Вярно. — Аким сви устни. — Добре тогава. Да тръгваме.
Джин малко се изненада като се събуди и установи, че все още е жива.
За момент се вслуша, без да отваря очи. Тишина, с изключение на далечния шум от вентилационната инсталация. Никакво дишане освен нейното.
Което означаваше, че не само са я оставили жива, но е и сама.
Отвори очи и видя, че е в малка стая, може би три на четири метра, в която освен тънката постелка, на която лежеше, и малко по-дебелата възглавница за сядане нямаше нищо. В ъгъла на тавана имаше отдушник — толкова малък, че само котка можеше да се провре през него. Вратата беше метална.
Джин внимателно стана. Не чувстваше никакво замайване, само леко главоболие от натъртването на главата, когато се беше ударила в пода. „И никакъв начин да зная колко дълго съм била под въздействие на дрогата“ — помисли мрачно тя, съжалявайки, че не се беше сетила да включи хронометъра си. Отиде до вратата, допря ухо до нея и включи звуковите усилватели.
Отвън се чу слабо шумолене — може би на дрехи, — последвано от кашляне.
„Все пак имат високо мнение за мен, щом са ме заключили“ — реши тя и се почувства малко по-добре. Макар да признаваше, че предполаганата женска слабост беше в нейна полза, тя се измъчваше, когато противниците й се отнасяха пренебрежително към нея.
Които и да са тези противници.
Джин се намръщи като си спомни за последния дочут разговор. Оболо Нардин знаеше за падането на совалката… знаеше, че тя е от друг свят и че е била в семейство Самън в Милика. Шахни ли бяха разгласили тази информация? Или Мангъс бе правителствен център? Никоя от двете възможности не беше особено привлекателна.
