Sedmiyat pechat полностью

съвършено пуст в този утринен час, дори и проводницата не даваше признаци на живот. Когато се

върна, Томаш седна до прозореца и леко отдръпна пердето, надниквайки навън.

Равнината се разстилаше докъдето погледът стигаше, сред зелено-жълтите багри на тайгата се

открояваше кристалносиньото огледало на езерата и светлите бразди на потоците, пре сичащи боровите

и еловите гори. Тук-там изникваше по някоя дървена къща, хамбар или обор, както и потискащи

изоставени фабрики с мръсни стени, ръждиви железни конструкции и черни комини. Но отново бързо се

появяваха живописните селца. Виждаха се големи ливади, по които кротко пасяха живот ни, или самотни

островчета от иглолистни дървета, чиито остри върхове се врязваха в дълбоката синева на ведрото небе.

Понякога се задаваха сиви облаци, които бързаха да изсипят товара си, но нарядко, и слънцето начаса

грейваше отново, още по-сияйно от преди, ако въобще беше възможно. Отразената светлина искреше по

мокрите листа като ослепяващия блясък на скъпоценни камъни.

- Доброе утро, Томик - прозвуча сънен поздрав.

Томаш откъсна поглед от пейзажа.

- Здравей, принцесо. - Стана и от иде да целуне рускинята, която лежеше на леглото, увита в топлото

одеяло, с разпилени по възглавницата медночервени коси и полупритворени очи. - Събуди ли се вече?

- Протегнах ръка и пом ислих, че си изчезнал - прошепна тя, цупейки уж сърдито устни. - Какво

правиш там?

Португалецът се върна при прозореца и дръпна завесата.

- Наслаждавах се на пейзажа - каза той. - Знаеш ли къде се нам ираме?

Надежда надигна глава и с усилие се взря в панорамата. Явно още не се беше разбудила напълно,

мозъкът и работеше мудно и и трябваше известно време, докато разпознае къде се намират.

- Минали сме степите - установи тя. - Това означава, че Волга е останала зад нас. Навярно сме в

района на Вятка.

- Хубаво е тук.

Тя се сви под одеялата.

- Внимавай, Том ик - предупред и с дрезгав от съня глас. - Не гледай много-м ного навън, защото може

да стане опасно.

- Опасно ли? Защо?

- Това е част от „Киров―. - Надя присви оч и и гласът и се изпълни с тайнственост. - Военна зона. -

Направи пауза, за да постигне по-голям ефект. - Този район години наред беше затворен за посетители и

в известен смисъл си остава секретна зона и до днес.

Томаш хвърли бегъл поглед към вратата на купето, сякаш се страхуваше да не влезе някой.

- Сериозно ли говориш?

Рускинята се разсмя.

- Да - каза тя, - но не се притеснявай, Том ик. Ние сме в Транссибирския експрес и никой няма да ни

тормози.

Все още неспокоен, Томаш погледна пейзажа с крайчеца на окото.

- След онова, което видях на онази гара, когато от ид охме да купим нещо за вечеря, вече нищо не ме

учудва. - Загуби интерес към природата и прокара ръка по стомаха. - Не си ли гладна?

- А ти?

- Ами не е зле да закусим все пак...

Надежда седна на леглото и се протегна. Погледът на Томаш неволно се отклони към голите й гърди,

пълни и дръзки, с големи розови зърна, щръкнали като биберони. Рускинята улови лакомия му поглед и

след една продължителна прозявка го удос тои с усмивка.

- Не знам точно за каква закуска си м ислиш - отбеляза ехид но. - Но на мен м и се иска нещо топличко.

Да отидем до вагон- ресторанта?

- Какво? Онези отвратителни сандвич и? Не е ли по-добре да изчакаме до следващата спирка и да

излезем да купим нещо като вчера?

- Том ик, доб ре ли си? Следващата спирка е Екатеринбург.

- Е, и?

- Ще прист игнем в Екатеринб ург в късния следобед.

Португалецът се надигна изненадан.

- След толкова време?

- Да, Транссибирският експрес не спира никъде пред и това.

Томаш прецени алтернативите. Възм ожностите бяха две: да гладува или да изтърпи менюто на вагон-

ресторанта. Стомахът му продиктува окончателното решение.

- Да вървим в ресторанта.

БЕШЕ ЕДВА ШЕСТ СУТРИНТ А И ПОЧТИ ИЗМЪКНАХА СЪРДИТ ИЯ ГОТ ВАЧ от леглото. Настаниха се до прозоре ца на

вагон-ресторанта и си поръчаха блини, конфитюр, хляб и препечени филийки. Той поливаше закуската с

портокалов сок, а тя - с чаша горещо мляко. Ресторантът беше празен, което бе нещо нормално за този

ранен утринен час.

Вече подкрепили се с храна, останаха залепени за прозоре ца, лениво отпуснати, да се наслаждават на

слънцето, което се издигаше бавно на югоизток. Нежните му лъчи галеха кожата.

- Е? - предизвикателно каза тя. - Хареса ли т и играта снощи?

- Толкова ми хареса, че не бих имал нищо против да повторя.

Надежда се разсмя.

- Не пропускаш случай, а? - Отпи глътка мляко. - Доб ре ли спа?

- Трудно заспах.

- Така ли? Защо?

Томаш сви рамене.

- Не знам. - Почеса брадичка замислено. - Замислих се за това, което ми разказа вчера.

- За моето изследване в Сиб ир?

-Да.

- И какво изм исли?

- Не знам... има нещо странно във всичко това.

- Странно ли? Какво му е странното?

Томаш си пое дълбоко въздух, решен да изясни нещата.