Сентрал Парк Уест полностью

Шест часа по-късно Нора, Джесика и Бени минаха заедно по моста на път за зала 318.

— Ама че гадост! — промърмори Бени. — Срещахме се с тоя тип само преди три дни, за да чуем „мострата“ от онова, което имал да ни каже. После трябваше да изтърпим онова конско от шефа. А сега това? Нещо яко се е прецакало.

— Съгласна съм — прошепна напрегнато Нора. — Да свършим тук и се връщаме да говорим с Кармен.

Когато влязоха в съдебната зала, съдия Уитни вече беше заел мястото си и се обърна към Нора още преди да е седнала.

— Госпожо прокурор, да разбирам ли, че разполагате с нова информация за господин Д’Амико?

Нора остана права.

— Да, господин съдия. За съжаление. Реагирайки на анонимно обаждане, нюйоркската полиция е открила Д’Амико в багажника на автомобил, изоставен край околовръстното в „Канарси“, Южен Бруклин. Застрелян с два куршума в главата. В устата му била напъхана мъртва птичка. Предполагам, че е канарче.

Съдията я изгледа видимо объркан.

— Какво!?

Понеже Нора не беше сигурна на какво се дължи объркването му, обясни най-подробно:

— Изглежда, е бил екзекутиран от някого, който е искал трупът му да бъде открит, за да предаде послание. Два куршума в челото. Към момента най-вероятното ни заключение е, че е бил убит вчера. Канарчето в устата е старо предупреждение в мафиотските среди към всеки, който би решил да ни съдейства.

Съдията още гледаше неразбиращо, затова тя добави:

— С две думи, който пропее, умира.

И не биваше изобщо да го пускаш под гаранция, надут глупако. Нямаше, разбира се, да му го каже, но ѝ беше приятно да си го помисли.

— Имам снимки на трупа, ако съдът пожелае да се запознае с тях.

Тя вдигна с две ръце айпада си, сякаш предизвикваше съдия Уитни да погледне снимките на Д’Амико, свит на кълбо в багажника на колата, с подаващи се от устата му жълти пера, две морави дупки в челото и изцъклени очи. Съжалявам, господин съдия, нямам лодки и кучета за вас. Само един човешки труп в „Канарси“ — място, на което не сте стъпвали през живота си.

Съдията сякаш започваше да схваща. Вдигна ръка пред лицето си, за да отклони поканата ѝ, и се облегна назад. След неловко мълчание Нора добави:

— Господин съдия, предлагаме да разпуснете съдебните заседатели. Моята служба ще подаде nolle prosequi поради смъртта на обвиняемия, за да прекратим делото.

След още няколко секунди мълчание съдията се размърда.

— Чудесно, госпожо Карлтън. Ще отида да говоря със заседателите. Очаквам да получа уведомлението ви. Още нещо?

— Не, господин съдия.

— Чудесно — каза съдията и се надигна от стола си. — Закривам заседанието. — Запъти се към вратата, но се сети нещо и се обърна. — Предполагам, че случаят ще се разследва.

Нора не беше сигурна дали това е въпрос и ако е, дали е отправен към нея, но отговори:

— Много се надявам, господин съдия.

Джесика тръгна направо към офиса на ФБР. Докато Бени и Нора минаваха обратно по моста, той мълчеше. Нора го погледна.

— Добре ли си?

— Да, да — отговори той. — Просто си мисля. Хайде, ще се видим в кабинета ти. Сега трябва да свърша нещо.

— Разбира се — каза Нора и натисна бутона на асансьорите за нагоре, докато Бени натисна този за надолу.

Докато вратите на нейния се затваряха, той я гледаше ухилено. Още щом се скри от погледа ѝ, Бени се обърна и тръгна към стълбището, по което се качи до осмия етаж, където беше кабинетът на главния федерален прокурор.

— Здрасти, Бени — каза Джорджин, когато той влезе при нея. — Какво ново?

Бени посочи с палец към затворената врата на кабинета.

— Трябва да го видя. Веднага.

— Разбира се — кимна Джорджин. — Свободен е. — Посегна към телефона. — По какъв повод да му кажа, че го търсиш?

— По личен — отвърна той, после направи две дълги крачки, отвори вратата на кабинета и я затвори след себе си.

Симпсън не се виждаше никакъв, явно беше в тоалетната си. Бени седна на червеното канапе, пред което бе постлан персийският килим. След минута грохотът на водната струя възвести предстоящото завръщане на Симпсън.

Когато главният прокурор влезе в кабинета, закопчавайки ципа на панталона си, с изненада видя огромния следовател, седнал на неговото канапе и преметнал крак връз крак. Изпод крачола му се подаваше кобурът на револвер, закопчан на голия му глезен — Бени Дугън не носеше чорапи и никога не се разделяше със своя „Смит и Уесън“.

— Мога ли да бъда полезен с нещо? — попита Симпсън.

— Господи, искрено се надявам — отвърна Бени и добави: — Сядай, шефе.

Посочи единия от фотьойлите и Симпсън пристъпи като автомат към него. Изглеждаше обзет от любопитство или от уплаха. Бени не можеше да прецени кое от двете, но така или иначе шефът му седна на фотьойла.

Бени зачака. Той познаваше изнервящата сила на мълчанието. Накрая Симпсън го наруши, като вдигна ръце от скута си с обърнати нагоре длани:

— Е?

Гласът на Бени беше с една октава по-нисък от обичайния му баритон.