Сентрал Парк Уест полностью

Много от магазините на Осемнайсето Авеню в бруклинския квартал „Бенсънхърст“ вече бяха с надписи на китайски. Имаше и някои на испански. Трудно се свикваше с това, но Носа беше един от малцината мафиотски босове с прогресивни разбирания по отношение на имиграцията.

— Давате ли си сметка, че живеете в тая велика страна, вместо да гниете в някоя сицилианска клоака? — редовно питаше той колегите си. — Хората идват в Бруклин, позамогват се, местят се в предградията, на тяхно място идват други. Америка никога не спира, не съм ли прав?

Беше прав, но те не го схващаха. А колкото и да беше свободомислещ, дори той намираше утеха в кафе „Джардино“ и неговото неизменно присъствие на Осемнайсето Авеню още от… е, от отдавна. От много, много отдавна.

Дори му миришеше на старата родина, улиците на Палермо се втурваха да го посрещнат, щом бутнеше стъклената врата и пиринченото звънче над главата му издрънчаваше, за да съобщи за неговото пристигане. Носа изръмжа нещо като поздрав към старчоците на бара, отпиващи от неделното си еспресо. Барманът повдигна брадичка в мълчалив въпрос дали и той иска едно. Носа вдигна показалец, докато се насочваше към стълбището в дъното на салона. По-късно. Щеше да изпие кафето си на тръгване, след срещата.

Подземието на „Джардино“ съдържаше две малки тоалетни и офис — някога свърталище на Джон Гамбино, починал наскоро след излизането си от затвора. От естествена смърт, както гласеше официалната версия. Сега офисът беше на разположение на всеки посветен член на Фамилията, нуждаещ се от спокойно място, при това редовно проверявано за бръмбари.

Покритите с линолеум дървени стъпала запъшкаха под стъпките му. Когато слезе долу, Носа се провря под тръбата, минаваща по тавана, и продължи към затворената врата. Трябва вече да е тук. Да можех да знам за какво е всичко това, мамка му.

Носа влезе в офиса и се изправи срещу черен автоматичен пистолет със заглушител. Беше виждал много такива, но не знаеше дали е глок 17 или 19. Трудно беше да се каже дали е с късата или с дългата дръжка, когато се намираше в нечия ръка. Все тая, пистолетите не го плашеха, дори насочени срещу него в мазето на мафиотско свърталище.

Ала птичката го стресна. На малката кръгла масичка между двата стола имаше мъртво жълто канарче. Някой го беше смачкал в юмрука си, горкото. Ама че болен урод. Твърдо решен да не показва емоция, той седна с лице към пистолета.

— Доста време мина — каза. — Мислех си, че ти поне ще се измъкнеш, ще започнеш почтен живот. Не беше ли това мечтата на твоя старец?

— Едва ли, Доминик. Баща ми вярваше в каквото би трябвало да вярваме и ние. Напускаш Коза Ностра само посмъртно. И не ни тропаш на полицията. Никога. Омерта значи нещо. Значи, че не се сдушваш с шибания Бени Дугън.

Носа усети как светът около него забави ход. Беше преживявал мислено този момент безброй пъти, мъчителните секунди, през които времето и пространството се разширяваха, мига, преди искрата на нечие съзнание да бъде угасена завинаги. Мамка му! Нямаше да проси милост, нямаше да се съпротивлява, но беше длъжен да попита:

— Кой, по дяволите, ти каза?

Отговорът дойде студен като лед:

— Стареца вече го няма, но все още има много приятели по високите места, хора, които оценяват лоялността и вярват, че дадената клетва значи нещо.

Повече обяснения нямаше да получи.

— Е, майната му — каза той. — Добре си поживях. Хайде направи го.

Смъкна се до ръба на стола и застина така, стиснал ръце между бедрата си, със затворени очи и вдигната брадичка.

Заглушителят беше толкова усъвършенстван, че единственият звук в офиса беше приплъзването на затвора, когато глокът изплю два деветмилиметрови куршума в челото на Доминик д’Амико, над знаменития му нос.

В понеделник сутринта почитаемият Салваторе Бътлър нервно попиваше бръснатото си теме с бяла кърпичка с монограм, докато чакаше съдия Уитни да заеме мястото си.

Той влезе устремно, развял тога, и се изкачи до кожения си стол с висока облегалка.

— Господин Бътлър, къде е вашият клиент? Знаете колко е важна точността за съда и с какво нежелание разрешихме господин Д’Амико да бъде пуснат под гаранция, и то без гривна. Въпреки силните възражения от страна на прокуратурата, както си спомняте. Това закъснение е много обезпокоително и подкопава доверието на съда към него.

— Господин съдия, и аз не знам какво да кажа — отвърна Бътлър. — Звънях на всичките му номера. Семейството му не се е чувало с него от събота. Много съм загрижен. Той не е човек, който би побягнал, особено след като съдът му гласува доверие, че ще спазва условията на освобождаването си.

Съдията погледна към масата на обвинението.

— Госпожо Карлтън, допускам, че вашата служба прави всичко възможно, за да открие господин Д’Амико?

— Да, господин съдия. Възложили сме на Специализирания отряд за издирване на бегълци да го открие.

— Много добре. Това е крайно неприятно развитие. Съдът обявява почивка до второ нареждане.

С тези думи той стана и изчезна през задната врата.