— А ние можем да сглобим доста хубави графики от дигиталния им прах — каза Джесика.
— Добре де, хипстърчета — обади се Бени, — знаете, че технологиите не са ми силната страна. Ако обичате, просветете динозавъра. Дигитален прах?
— Това са електронните следи — започна да му обяснява Джесика, — които оставяме навсякъде, независимо дали шофираме, плащаме с карта, или говорим по телефона…
Нора я прекъсна:
— Или изпращаме есемеси, разглеждаме сайтове или постваме в социалните медии, или се появяваме в нечий чужд пост…
Бени вдигна разперени длани.
— Добре, добре, стига. Разбрах.
Но Джесика беше твърде развълнувана, за да спре дотам.
— В един хиперсвързан свят човек оставя дигитален прах където и да иде, с всяко свое логване, лайкване или просто влизане в даден сайт. А пък ние можем да съберем на купчинка този прах и да си оформим доста подробна картина за живота му.
Нора пое нататък:
— Добрата новина, ако си един от нас, или лошата, ако си от лошите и се опитваш да прикриеш следите си, е, че Върховният съд още не е успял да промени из основи законовите текстове, третиращи дигиталния прах в светлината на Четвъртата поправка. Трябва ни съдебна заповед, за да четем нечии имейли или да подслушваме нечии разговори, а вече и за да проследим местонахождението на даден телефон във времето, но можем да си четем колкото и какъвто си искаме прах, тъй като все още се смята за „несъдържащ информация“, не показва какво е казал даден индивид, а и той е предоставил този прах „доброволно“ на някоя компания някъде си, ползвайки нейните устройства и сървъри. Така че можем да се доберем до него без законово основание, използвайки призовките и съдебните разпореждания, за които настоявам напоследък.
И, както казах, аз разполагам със заповеди, за да установя къде са пътували телефоните на Джина и Конър.
— Това ще ми покаже какво да питам — каза ухилен Бени. — Значи събираме си праха и после аз извиквам хлъзгавия господин Конър Маккарти на разговор. Само ми кажи кога да съм готов.
Нора беше отново пред компютъра си и съставяше искания за достъп до съхранена информация относно електронни комуникации, когато Бени подаде глава през вратата ѝ, като почука леко по рамката.
— Хей, госпожо Печена, имате ли една минута?
— Разбира се — отвърна тя.
Той влезе при нея и тихо затвори вратата, преди да се стовари на стола пред бюрото ѝ.
— Е, добре, каква е тази история, дето си познавала Кайра като Лизи?
— Какво искаш да кажеш?
— Какво искам да кажа ли? Аз не съм намерен в гората. Тук има някаква история и аз искам да я чуя от теб, особено ако тази връзка означава, че трябва да си направиш отвод от разследването.
Бузите на Нора порозовяха и тя заразказва, сякаш говореше на настолния си компютър:
— Когато бях първокурсничка в колежа във Феърфийлд, понякога ходехме на бар в Ню Хейвън, понеже все пак е град и ни беше наблизо. Или там, или идвахме чак до Ню Йорк. Една вечер бях в някакво заведение до кампуса на Йейл и се запознах с момиче, което беше в четвърти курс. Казваше се Лизи. Веднага се харесахме и почти цяла нощ си приказвахме. През годината се срещахме често за обяд или вечеря. Понякога учехме за изпити заедно, но повечето пъти просто се разхождахме и си говорехме.
Когато Нора вдигна глава към Бени, лицето ѝ почти бе възстановило цвета си.
— Тогава си мислех, че между нас може да има нещо — истинско приятелство или силна духовна връзка, но после тя завърши и напълно ме забрави. Не го бях очаквала. По онова време писането на есемеси не беше толкова на мода, но тя престана да се обажда и да връща обажданията ми. Изпратих ѝ няколко имейла — всъщност доста, докато не започнах да получавам автоматични съобщения, че не могат да бъдат доставени. После телефонният ѝ номер се оказа закрит. Чувствах се като натрапница и накрая престанах да я търся. Никога повече не я видях, нямах вест от нея. Честно казано, заболя ме и ме беше срам от всичко това. Докато накрая реших просто да забравя за случилото се и да си живея живота. Не съм се сещала за нея, докато не видях онази снимка, и тогава всичко ме връхлетя отново и пак ме досрамя.
Тя въздъхна шумно.
— Е, това е историята. Знам, не е лесно да го кажа, но съм убедена, че това е същата онази жена, която е обвинена в убийство, вече като Кайра Бърк.
— Защо не я позна, когато бяхме в съдебната зала?
— Не съм сигурна. Тогава долових някаква прилика в походката, в жестовете ѝ, нещо такова, но изобщо не ми хрумна, че е тя. Може би заради всичкия този грим, който си слага. Онази Лизи, която познавах, изобщо не беше суетна. Мисля, че затова снимката от полицейското ѝ досие, от деня на арестуването ѝ, на която е без грим, ме удари като гръм. Такава я бях запомнила, макар да беше много по-млада.
— Значи смяташ, че няма проблем да работиш по случая? Нищо ли няма да повлияе на точната ти прокурорска преценка? Знаеш, че съм длъжен да те попитам, нали?
Нора кимна.