— Освен това, госпожо съдия, имаме основания да смятаме, че федералните са споделили цялата или част от тази информация с манхатънската прокуратура, която не е предоставила нищо от нея на защитата.
— А вие как узнахте това, господин Паркър?
— Предпочитам да не отговарям, госпожо съдия. Бих се чувствал най-спокоен, ако просто кажа: „от надежден източник, близък до разследващите органи“.
— Нека бъде така. Няма да ви притискам. Но не съм сигурна какво точно целите в този момент. Ако се позовем на „Брейди срещу Мериленд“ и последвалите дела от този тип, те поставят изискването защитата да бъде в течение на съществени данни, които да ѝ бъдат от помощ. Ако информацията вече е достигнала до вас, трудно е да държим обвинението отговорно, че не ви е казало онова, което и бездруго знаете. Пропускам ли нещо?
Когато Паркър не отговори, съдия Занис реши да го остави на мира и се обърна към Куон:
— Господин Куон, има ли някаква допълнителна информация, за която обвинението е наясно, че трябва да бъде предоставена на защитата?
— Поне аз не знам за такава, госпожо съдия.
— Ами тогава ви моля да направите справка със службата си, за да сте сигурен. Искам нещо в писмен вид в уверение на това.
— Разбира се, госпожо съдия.
Тя се обърна към Паркър:
— Е, господин Паркър, не знам в какво точно се изразява вашето искане. Ако се позовавате на нарушение по смисъла на делото „Брейди“, съжалявам, но не виждам такова. Ще имате ли още свидетели за утре?
Паркър помисли за миг, преди да отговори стих глас:
— Не, госпожо съдия, не мисля, че ще имам, но утре сутринта ще знам окончателно.
— Добре. Ако защитата е приключила с излагането на аргументите си, ще чуем заключителните пледоарии на страните по делото и още преди обед ще дам последни указания на съдебните заседатели, за да се оттеглят на съвещание веднага след обедната почивка. Ако възнамерявате да призовавате още свидетели, господин Паркър, моля при първа възможност да уведомите съда. Е, до утре.
Съдия Занис стана и излезе, следвана от стенографката.
Паркър се извърна към Анди Куон.
— Малък мръснико! Знаеш, че си изначално в грешка. Съдиш невинна жена.
Прокурорът отговори с официален тон:
— С цялото ми дължимо уважение, господин Паркър, нито аз лично, нито службата ми виждаме така нещата. Но може би заседателите ги виждат различно. Скоро ще разберем. До утре.
Куон скочи от стола си и излезе, оставяйки Паркър сам в стаята. Той не бързаше да се върне при клиентката си в съдебната зала.
Настроението в заседателната зала в кантората на Паркър беше мрачно.
— Господи, Кайра — започна адвокатът, който не криеше раздразнението си. — Нямаше да е зле да знаех предварително всичко това за името ти. Чувствах се така, сякаш ме сварват със смъкнат панталон.
Тя не вдигна поглед към него.
— Разбирам те, но не ми се струваше чак толкова важно. Докато Куон не го представи така, че да изглежда важно.
— Мда… Трябва да ти кажа, че ни постави в много неизгодна ситуация. Къде отиде онази Кайра, която познавах? — попита той. — Особено по време на кръстосания разпит и когато зададох последния си въпрос.
— Не съм сигурна. Мисля, че бях започнала да се уморявам. Толкова ли зле се получи?
— Ни най-малко — каза той. — Просто се надявах да чуя по-енергично отричане на намеците на Куон и може би един по-ефектен финален отговор, когато те попитах дали ти си го направила. Но нека не губим време да се връщаме назад, нека погледнем напред. Много е важно оттук нататък да излъчваш доброта и невинност. Заседателите през цялото време те гледат, все едно дали си на свидетелското място или не. Окей?
— Ясно. Добра, мила, невинна. А сега какво?
— За утре нямам нищо за теб. Оплаках се на съдията, че от прокуратурата не са ни уведомили за възможността Тони да е бил убит от мафията. Не постигнах нищо.
— Какво казва твоят приятел?
— Работят с всички сили, за да установят кой го е направил. Във всеки случай, нямам усещането, че ти си сред техните заподозрени.
Кайра не отговори, но Паркър видя как очите ѝ се напълниха със сълзи.
— Хей, вземи се в ръце — каза той. — Нещата не са приключили.
Тя каза с наведена глава:
— Знам, че се изложих като свидетел, и сега ме е страх. Миналата нощ сънувах Райкърс Айланд.
— Хей — каза Паркър, докато я чакаше да вдигне глава. — Не си причинявай това. Първо, няма да те признаят за виновна. Второ, дори това да стане, ще се боря да те пуснат под гаранция до окончателното произнасяне на присъдата ти.
— Но ти сам каза, че ще бъде трудно. Ако те ми отменят гаранцията, отивам на Райкърс, нали?
— Е, хайде стига, Кайра.
Когато тя не реагира, Паркър отговори на въпроса ѝ: