Шантарам полностью

— Богатите също ги е много страх — додаде Прабакер. — Тези нещастници, дето са ги убили у тях, са богати. Този Сапна си пише името с английски букви, не на хинди. Това образован тип. А кой е написал името тук, на това място? Хората винаги на това място, винаги работят или спят, но никой не видял кой е написал името. Образован призрак! Богати хора също ги е страх. Не е толкова луд този Сапна.

— Мадачуд! Пагал! — Джони отново се изплю. Майкоебец! Луд! — Той носи беда, този Сапна, и бедата ще е наша, да знаете, защото бедата е единственото имущество, което ни се позволява да притежаваме ние, бедните!

— Мисля, че не е зле да сменим темата, момчета — намесих се аз. Гледах Карла — беше пребледняла, а очите й бяха разширени от уплаха. — Добре ли си?

— Нищо ми няма — бързо отвърна тя. — Може би изкачването с асансьора беше по-страшно, отколкото мислех.

— Извинявай за проблема, госпожице Карла — извини се Прабакер с угрижено лице. — Оттук нататък само щастливи разговори! Няма повече да говорим за убийства и кръв из цялата къща и такива работи.

— Достатъчно, Прабу — процедих през стиснати зъби и го изгледах сърдито.

Няколко млади жени дойдоха да отнесат банановите листа и ни поднесоха сладък десерт рабди в малки чинийки. Зяпаха Карла неприкрито, като омагьосани.

— Краката й са много тънки — забеляза една от тях на хинди. — И се виждат през панталоните.

— И ходилата й са много големи — обади се друга.

— Но косата й е много мека и с хубав, черен индийски цвят — рече трета.

— Очите й са с цвета на смрадливия бурен — изфуча презрително първата.

— Внимавайте, сестри — казах им през смях на хинди. — Приятелката ми говори идеално хинди и разбира всичко, което казвате.

Жените се сепнаха, но реагираха скептично и забърбориха помежду си. Една от тях се наведе, погледна Карла в очите и я запита на висок глас дали говори хинди.

— Краката ми може да са твърде тънки, а ходилата — твърде големи — отговори Карла на безупречен хинди — но на слуха ми му няма нищо.

Жените писнаха възторжено и се скупчиха около нея с радостен смях. Молеха я да отиде при тях и накрая я замъкнаха на тяхното угощение. Гледах я, изненадан, че я виждам как се усмихва и дори се смее в компанията на жените, и момичетата. Тя беше най-красивата жена, която някога съм познавал. Нейната красота беше красотата на пустиня призори — хубост, която изпълваше очите ми и ме хвърляше в мълчаливо и бездиханно благоговение.

Докато я гледах как се смее там, в Селото в небето, се стреснах, когато се сетих как месеци наред я бях отбягвал умишлено. Не по-изненадан бях от това колко много я докосваха момичетата, как с лекота посягаха да я погалят по косата или да я хванат за ръка. Смятах я за сдържана, почти студена. За няма и минута тези жени бяха започнали да се държат с нея по-фамилиарно, отколкото аз смеех след повече от година приятелство. Спомнях си бързата импулсивна целувка, която тя ми даде в колибата. Спомнях си уханието на косата й на канела и жасмин и притискането на устните й като сладки гроздови зърна, набъбнали от лятното слънце.

Донесоха чая, аз взех чашата си и застанах прав до един от големите отвори за прозорци с изглед към бордея. Далече долу дрипавата мантия на гетото се разстилаше от строежа до морския бряг. Тесните пътеки, скрити под съдрани навеси, се виждаха само отчасти и приличаха повече на тунели, отколкото на улици. Струи пушек се издигаха над готварските печки и се носеха разпокъсани по ленивия морски бриз, за да се разпръснат над канутата, излезли за риба покрай блатистия бряг.

Навътре, зад бордея, се издигаха многобройни високи жилищни блокове — скъпите домове на средно заможните хора. От високата си наблюдателница аз гледах надолу към великолепните градини от палми и увивни растения на покривите на някои от тях и миниатюрните бордеи, които слугите на богатите си бяха издигнали върху покривите на други. Лишеи и плесен бележеха всички сгради, дори и съвсем новите. Бях започнал да възприемам този упадък и разпад, пълзящ по лицата на най-грандиозните проекти, като красота — това петно на края, разливащо се върху всяко прекрасно начало в Бомбай.

— Прав си, гледката е хубава — каза тихо Карла, щом дойде при мен.

— Понякога се качвам тук нощем, когато всички спят — казах аз, също толкова тихо. — Това е едно от любимите ми места за усамотение.

Умълчахме се. Гледахме как гарваните се реят и се спускат надолу към бордея.

— А къде е твоето любимо място за усамотение?

— Не обичам да бъда сама — отсече тя и се обърна, тъкмо навреме, за да забележи изражението ми. — Какво има?

— Сигурно съм изненадан. Просто… просто те мислех за човек, който се чувства добре сам. Не в лошия смисъл. Просто те мисля за… доста сдържана, доста над всичко.

— Изобщо не уцели — усмихна се тя. — „Под всичко“ ще е по-точно.

— Охо, два пъти за един ден.

— Какво?

— Два пъти за един ден виждам голяма усмивка. Преди това се усмихваше с момичетата и аз си мислех, че за пръв път те виждам наистина да се усмихваш.

— Естествено, че се усмихвам.