— Ами, тези кули ги строят от пет години вече, сигурно остават още три години работа, може би и повече. Всъщност никой не е сигурен какво ще стане, когато ги завършат. Теоретично поне, ще бутнат коптора.
— И всичко това вече няма да го има? — попита Карла и обгърна с поглед града от колиби.
— Всичко ще изчезне — въздъхна Прабакер.
— Но днес е голям ден. Кампанията за училището беше продължителна и на моменти — доста яростна. Но хората спечелиха и ще имат училище, затова довечера се подготвя голямо празненство. А междувременно на един от работниците най-после му се роди син след пет дъщери подред и той дава специален предпразничен обяд, на който всички са поканени.
— Селото в небето — разсмя се Прабакер.
— Но къде е това място? Къде ме водите?
— Ето тук — посочих аз нагоре. — Там, горе.
Бяхме стигнали границата на законното селище и мегалитната грамада на небостъргачите близнаци се издигаше пред нас. Бяха издигнали три четвърти от бетонната постройка, но недовършените сгради нямаха прозорци, врати и инсталации. Без светлини и отражения, без нищо, което да придава по-спретнат и по-приветлив вид на сивите масиви, те поглъщаха светлината в себе си, гасяха я и се превръщаха в силози за съхранение на сенки. Стотиците подобни на пещери дупки, които щяха да са прозорци, позволяваха да разгледаш строежа в разрез — същински мравуняк от мъже, жени и деца на всеки етаж, които сновяха насам — натам, нагоре и надолу, хукнали по своите си задачи. На наземно ниво шумът беше ритмична, вълнуваща музика на нарастващата амбиция — нервното бръмчене на генераторите, безмилостното метално звънтене на чуковете и виещата настоятелност на бургии и мелачки.
Змиевидни редици от облечени в сари жени, понесли купи чакъл на главите си, се виеха покрай всички работни места — от изкуствените дюни от камъчета до зиналите уста на неспирно въртящите се бетонобъркачки. За моите очи на човек от запада тези плавни, женствени фигури, обгърнати в мека червена, синя, зелена и жълта коприна, изглеждаха не на място сред усилната суматоха на строежа. Ала след като ги бях наблюдавал месеци, вече знаех, че те бяха незаменими в работата. Те пренасяха грамадните купища камъни, стомана и цимент на крехките си рамене, купа след купа. Бетонът на най-горните етажи още не беше излят, но кофражът от отвесни, напречни и подпорни греди вече бе издигнат и дори и там, трийсет и пет етажа нагоре в небето, жените работеха редом с мъжете. Повечето от тях бяха обикновени хора от обикновени селца, но изгледът на големия град, който им се разкриваше, нямаше равен на себе си, защото строяха най-високите сгради в Бомбай.
— Най-високите сгради в цяла Индия — отбеляза Прабакер с широкия замах на горд собственик. Той живееше в незаконната част и нямаше нищо общо със строежа, но се хвалеше със сградите, все едно той ги е проектирал.
— Е, поне в Бомбай са най-високите сгради — поправих го. — Отгоре изгледът е много хубав. Ще обядваме на двайсет и третия етаж.
— Там…
— Няма проблеми, госпожице Карла. Ние няма да се качваме пеш на тая сградата. Ще пътуваме първа класа в оня много хубавия асансьор.
Прабакер сочеше товарния асансьор — жълта стоманена конструкция, прикрепена към сградата. Карла наблюдаваше как платформата, натоварена с хора и оборудване, се тресе и дрънчи, докато дебелите стоманени въжета я издигат нагоре.
— О, страхотно — рече тя. — Направо прекрасно се почувствах.
— И аз се чувствам прекрасно, госпожице Карла! — съгласи се Прабакер, усмихнат до уши, и я задърпа за ръкава към асансьора. — Ела, ще го хванем на следващия курс! Прекрасни са сградите, да?
— Не знам. Приличат ми на паметник на нещо мъртво — измърмори ми тя, щом го последвахме. — Нещо много непопулярно… Например, човешкият дух.
Работниците, които управляваха товарния асансьор, ни изкрещяха няколко инструкции за безопасност. Чувството за собствена важност ги караше да се държат грубиянски. Качихме се на тресящата се платформа с още няколко мъже и жени и една количка с инструменти и кутии с нитове. Човекът, който управляваше машината, свирна пронизително два пъти с металната си свирка и бутна лоста, който задействаше мощните генератори, контролиращи издигането ни. Моторът изрева, платформата подскочи и ни запокити към дръжките по перилата, асансьорът заскърца и бавно пое нагоре. Около платформата нямаше клетка, само жълта тръба на височината на кръста, която опасваше трите открити страни. След няколко секунди бяхме на петдесет, осемдесет, сто метра над земята.
— Как ти се харесва? — изкрещях.
— Ще откача от страх! — извика ми тя в отговор с блеснали тъмни очи. — Велико е!
— Имаш ли страх от високото?
— Само когато аз съм нависоко! Дано имаш резервация в този твой проклет ресторант! Но защо ще обядваме чак там горе? Не мислиш ли, че първо трябваше да завършат сградата?
