Привлечени от редовните надници и не по-малко от изобилния запас на прясна вода, много хора пристигнали и незаконно се настанили около оградата. Първи били предприемачите — те отворили чайни, малки бакалии и налепили дюкянчетата си около нея. Работниците от законното селище се промъквали през дупки в бодливата тел и пазарували. След това се появили магазини за зарзават, шивачници и ресторантчета. Последвали ги комарджийници и кръчми, в които предлагали алкохол и чарас. Всяко ново заведение се лепвало за оградата на селището, докато накрая не останало никакво свободно място. Тогава нелегалният бордей започнал да се разраства в околната незастроена земя, чак до морето. Бездомниците продължили да прииждат, още повече на брой, и да избират парцели за колибите си. В оградата отворили нови дупки. Незаконно настанилите се влизали през тях в законната част, за да черпят вода, а работниците излизали на покупки в незаконната или пък на гости на новите си приятели.
Незаконният бордей бързо се разраснал, но напосоки, според нуждата и без план, в безреден контраст със спретнатите алеи на работническото селище. С времето на всеки човек в работническите бараки се падали по осем незаконно настанили се, общо — повече от двайсет и пет хиляди души, а границата между законните и незаконните колиби се размила, скрита под стълпотворението.
Въпреки че бомбайската община заклеймявала незаконните бордеи служителите на строителната компания не одобрявали връзките между работниците и незаконно настанилите се, хората се възприемаха като една група — дните, мечтите и стремежите им се преплитаха във възела на живота в гетото. И за работниците, и за незаконно настанилите се оградата, вдигната от компанията, била като всички други огради — условна и без значение. Някои от работниците, на които не било разрешено да настаняват в бараките други хора, освен съпругите и децата си, поканили роднините си да се заселят наблизо, зад бодливата тел. Приятелството между децата от двете страни процъфтявало, браковете, по любов или уредени, били често срещани. На празненствата, от която и да е страна на оградата идвали хора и от двете половини. И тъй като пожарите, наводненията и епидемиите не признавали границите, опасани с бодлива тел, злополуките изисквали взаимопомощта между всички.
Карла, Прабакер и аз се наведохме ниско, за да минем през една дупка в оградата, и влязохме в законната част на бордея. Ято деца, облечени в изпрани фланелки и рокли, се скупчи около нас. Всички те познаваха добре и Прабакер, и мен. Бях лекувал много от малчуганите — почиствах и превързвах рани, охлузвания и ухапвания от плъхове. Немалко от работниците, уплашени, че може да ги отстранят от работа заради дребни наранявания, получени на строителната площадка, предпочитаха безплатната ми клиника пред здравния работник, назначен от компанията за първа помощ.
— Познаваш всички тук — отбеляза Карла, когато за пети път ни спря група съседи. — Да не се кандидатираш за кмет?
— Не, по дяволите. Не мога да понасям политиците. Политик е човек, който ти обещава мост, дори и да няма река.
— Не е лошо — измърмори тя. Очите й се смееха.
— Де да можех да се похваля, че е моя мисъл — ухилих се аз. — Казал го е един актьор на име Амитабх.
— Амитабх Бачан? — попита тя. — Големият Б, самият той?
— Да… Ти обичаш боливудско кино?
— Да, защо не?
— Не знам — отвърнах, клатейки глава. — Просто… не го очаквах.
Последва пауза, която се превърна в неловко мълчание. Тя проговори първа.
— Но ти
— Днес е особен ден — усмихнах се аз в опит да сменя темата. — Хората тук години наред се опитват да измолят разрешение да си построят училище. Тук има около осемстотин деца на училищна възраст, но училищата на цели мили наоколо са пълни и не могат да ги поемат. Хората са организирали свои учители и са намерили добро място за училище, но въпреки това властите адски се съпротивяват.
— Защото е бордей…
— Да. Боят се, че училището един вид ще придаде легитимност на мястото. На теория бордеят не съществува, защото е незаконен и непризнат.
— Ние не сме хора — рече радостно Прабакер. — Това са нашите несъществуващи къщи, в които не живеем.
— А сега ще си имаме и несъществуващо училище — довърших аз мисълта му. — Кметството най-сетне се съгласи на известен компромис. Позволиха наблизо да се построи временно училище, а скоро ще организират и още едно. Но когато завършат строежа, ще трябва да ги съборят.
— А кога ще е това?
