Шантарам полностью

— Не ме разбирай погрешно. На мен това ми харесва. Да не се усмихваш, понякога е много привлекателно. Винаги предпочитам честната навъсена физиономия пред фалшивата усмивка. На теб ти отива. Когато не се усмихваш, ти изглеждаш… доволна, знам ли, или може би честна е точната дума. Някак си ти отива. Или поне така си мислех, докато не те видях днес да се смееш.

— Естествено, че се усмихвам — повтори тя, смръщила чело, а стиснатите й устни се бореха с усмивката.

Отново се умълчахме, загледани един в друг, не в пейзажа. Очите й бяха зелени като риф, изпъстрени със златисто и сияеха бляскаво, което обикновено е признак на страдание или на интелигентност, или и на двете. Свеж вятър рошеше дългата й до раменете коса — много тъмна коса, в същия тъмнокестеняв, почти черен цвят като веждите и миглите й. Устните й бяха изящно розови, без червило, леко разделени и разкриващи върха на езика й между равните бели зъби. Тя се облегна със скръстени ръце на рамката без прозорци. Поривите на вятъра развяваха свободната й копринена блуза и ту очертаваха, ту скриваха фигурата й.

— За какво се смеехте с момичетата?

Тя вдигна вежда с познатата сардонична полуусмивка.

— Поддържаш учтивия разговор ли?

— Може би — разсмях се аз. — Мисля, че ме изнервяш. Извинявай.

— Не се безпокой. Приемам го като комплимент — и за двама ни. Ако толкова искаш да знаеш — говорихме най-вече за теб.

— За мен?

— Да, разказаха ми как си прегърнал мечока.

— А, това ли. Е, това си беше доста смешно.

— Една от жените имитираше физиономията ти точно преди да го прегърнеш и те умряха от смях. Но най-смешно им било, докато се опитвали да проумеят защо си го направил. Всички се изредиха да предполагат. Радха… Тя каза, че ти била съседка, нали така?

— Да, тя е майката на Сатиш.

— Е, Радха каза, че си прегърнал мечока, защото ти било жал за него. Голям смях падна.

— Бас държа — измърморих жлъчно. — А ти какво каза?

— Казах, че сигурно си го направил, защото си от хората, които се интересуват от всичко и искат да знаят всичко.

— Странно, че го казваш. Една бивша приятелка веднъж ми каза, много отдавна, че съм я привлякъл с това, че се интересувам от всичко. Каза и че ме напуснала по същата причина.

Но не казах на Карла, че според бившата ми приятелка аз се интересувах от всичко и не бях способен да се посветя на нищо. Това все още ме мъчеше. Все още болеше. Все още беше вярно.

— А дали… дали те интересува да ми помогнеш за нещо? — попита Карла. Изведнъж заговори сериозно, стряскащо.

Значи, това било, помислих си аз. Ето защо е дошла да ме види. Иска нещо. Злобният котарак на наранената гордост изви гръб зад очите ми. Не й липсвах, тя искаше нещо от мен. Ала беше дошла, молеше мен, а не някой друг, и в това имаше спасение. Загледан в тези сериозни зелени очи, усетих, че тя рядко моли някого за помощ. Имах също и чувството, че много, може би твърде много зависи от това.

— Разбира се — отвърнах, като внимавах колебанието ми да не стане твърде дълго. — Какво искаш да направя?

Тя преглътна тежко, преодоля очевидната си неохота и заговори припряно:

— Става дума за едно момиче, моя приятелка. Казва се Лиса. Много сериозно е загазила. Започна работа на едно място… място за момичета на повикване, чужденки. Както и да е, Лиса оплескала нещата. Сега дължи пари, много пари, а мадам, собственичката на това място, където работи тя, не желае да я освободи. Искам да я измъкна оттам.

— Нямам много пари, но мисля, че…

— Не става дума за пари. Аз имам парите. Но собственичката си е харесала Лиса. Дори и да платим, тя няма да я пусне. Знам що за човек е. Въпросът е личен. Парите са само оправдания. Онова, което всъщност иска, е да пречупи Лиса малко по малко, докато не остане нищо от нея. Тя я мрази, защото Лиса е красива и умна и има кураж. Няма да я пусне да си отиде.

— Искаш да я измъкнем оттам?

— Не точно.

— Познавам някои хора — казах аз. Мислех за Абдула Тахери и приятелите му мафиоти. — Те не се страхуват от боища. Можем да ги помолим за помощ.

— Не, и аз имам приятели тук. Те могат да я измъкнат доста лесно, но това няма да спре тежкарите да я открият и по-късно да си го изкарат на нея. А с тях шега няма. Те използват киселина. Лиса няма да е първото момиче със залято с киселина лице, защото е издразнила Мадам Жу. Не можем да рискуваме. Каквото и да предприемем, трябва да изберем начин, който да я убеди да остави Лиса на мира, завинаги.

Напрегнах се. Усещах, че има нещо повече от онова, което ми казва Карла.

— Мадам Жу ли каза?

— Да… Чувал ли си за нея?

— Малко — кимнах аз. — Не знам доколко може да се вярва на тези приказки. Хората разправят доста смахнати неща и мръсотии за нея.

— Смахнатите неща… не знам… но всичките мръсотии са верни, от мен да го знаеш.

От това не ми стана по-добре.

— Защо тази твоя приятелка просто не избяга? Защо, по дяволите, не се качи на някой самолет и не се върне в… Откъде каза, че била?