Шантарам полностью

— Отлично. Тогава, да поговорим по работа — днес разполагам с много малко време, господин Лин, затова ще започна направо по същество. Услугата, за която ви споменах вчера… Искам да научите едно малко момченце на име Тарик на английски. Не всичко, разбира се, но достатъчно, за да подобри значително английския си и да разполага с малко предимство, когато започне формалното си образование.

— Е, ще се радвам да опитам — заекнах, стъписан, но не и уплашен от молбата. Смятах се за компетентен да преподавам основите на езика, на който пишех всеки божи ден. — Не зная колко добър учител ще излезе от мен. Мисля, че сигурно има много хора, по-добри от мен, но ще се радвам да се пробвам. Къде искате да го обучавам? Тук ли ще идвам да го уча?

Той ме погледна с блага, почти нежна снизходителност.

— Ама защо, той ще живее при вас, искам да го вземете да живее при вас за постоянно за два и половина — три месеца. Той ще живее с вас, ще се храни с вас, ще спи у вас, ще ви придружава там, където отивате. Аз искам той не само да заучи английските фрази. Искам да се научи да живее по английски. Така, както живеете вие. Искам той да се научи на това в постоянната ви компания.

— Но… но аз не съм англичанин — възразих тъпо.

— Няма значение. Достатъчно сте англичанин, не мислите ли? Вие сте чужденец и ще го научите да живее като чужденец. Това е желанието ми.

Мозъкът ми гореше, мислите ми се пръснаха, пляскайки с криле като птиците, които той стресна с гласа си. Трябваше да има начин да се измъкна. Това беше невъзможно.

— Но аз живея в жопадпати. Знаете го. Там животът не е лек. Колибата ми е много малка и в нея няма нищо. Ще се чувства неуютно. А и… тя е мръсна, и тясна и… къде ще спи, и така нататък?

— Положението ви ми е известно, господин Лин — отвърна той малко троснато. — Точно на това, на вашия живот в жопадпати искам да се научи той. Кажете ми откровено, смятате ли, че има какво да се научи в бордея? Мислите ли, че ще му е от полза да живее известно време сред най-бедните хора в града?

Точно така мислех, разбира се. Струваше ми се, че за всяко дете, и най-вече за синовете и дъщерите на богатите, би било от полза да види какъв е животът в бордея.

— Да, предполагам, че да. Да, мисля, че е важно да види как живеят хората там. Но разберете ме, това за мен е огромна отговорност. Не съм от хората, които полагат забележителни грижи за себе си. Не знам как се гледа дете.

Назир донесе чая и приготвен шилом.

— А, ето и нашия чай. Първо ще попушим, нали?

Първо попушихме. Назир приклекна да попуши с нас. Когато Кадербай дръпна от глинената лула, Назир ми отправи сложна поредица от кимвания, намръщени гримаси и намигания, които явно казваха „Гледай, виж как господарят пуши, виж какъв велик господар е, колко е важен, каквито ние с теб няма да сме никога, виж какви сме късметлии, че сме тук с него.“

Назир беше с една глава по-нисък от мен, но предположих, че е поне с няколко кила по-тежък. Вратът му беше толкова дебел, че сякаш дърпаше мощните плещи към ушите му. Яките ръце, които опъваха шевовете на ризата ми, бяха мъничко по-тънки от бутовете му. Широкото му и постоянно навъсено лице бе съставено от три спускащи се — надолу дъги, подобно на нашивките на сержантските пагони. Първата бяха веждите, които започваха малко над очите, точно между тях и се спускаха, настръхнали и неуправляеми, по склона на намръщеното му чело чак до самите очи. Втората извивка започваше от дълбоките бразди покрай ноздрите му и разделяше лицето му чак до челюстта. Третата бе прокарана от унилата и свадлива безрадостност на устата му — обърнатата подкова на лошия късмет, която съдбата бе заковала над вратата на живота му.

На кафявата кожа на челото му силно изпъкваше лилав белег. Тъмните му очи се въртяха в дълбоките орбити като преследвани същества в постоянно търсене на скривалище. Ушите му все едно ги бе ръфал звяр, за да си изтъпи зъбите, но се беше отказал от тая работа. Но най-поразителен беше носът му — инструмент, толкова грамаден и величествено увиснал, че сякаш бе измислен за някакво по-глобално предназначение от простото вдъхване на въздух и аромати. Тогава, когато за пръв път го опознах, той наистина ми се стори грозен, но не толкова заради некрасивите му черти, колкото заради унинието в тях. Струваше ми се, че никога дотогава не бях виждал човешко лице, на което усмивката беше претърпяла такова пълно поражение.

Лулата се върна при мен за трети път, но пушекът беше горещ и имаше противен вкус. Обявих я за изпушена. Назир я сграбчи грубо от ръцете ми, задърпа с яростна решителност и успя да извлече мръснокафяво кълбо от дим. После я изтръска в шепата си и от нея се изсипа малко бяла пепел. След като се увери, че го гледам, той издуха пепелта в краката ми, прокашля се заплашително и ни остави.

— Назир не ме харесва особено.