Разтребих колибата си и се присъединих към утринното шествие от мъже, които се изнизваха към бетонния кей, който използвахме за тоалетна. Когато се върнах, открих, че съседите са ми приготвили две пълни кофи топла вода да се изкъпя. Рядко си правех уморителния и отнемащ много време труд да топля няколко тенджери вода на газовия котлон — предпочитах по-мързеливото, макар и не толкова разкошно къпане със студена вода. Моите съседи знаеха това и понякога ми я топлеха. Услугата никак не беше дребна. Водата, най-ценната стока във всеки бордей, трябваше да се носи от общинския кладенец в законната част, на триста метра зад бодливата тел. Тъй като отваряха кладенеца само два пъти дневно, стотици хора се блъскаха да налеят вода и всяка кофа се издърпваше на светло с блъскане, драпане и крясъци. След като я донесяха и прекарваха през бодливата тел, водата трябваше да се топли в тенджери на малки газови котлони и за това отиваше относително скъпо гориво. Но когато правеха това за мен, никой от съседите ми не изтъкваше заслугата си, нито пък очакваше благодарности. Водата, която използвах, можеше да е стоплена и донесена от семейството на Амир в знак на благодарност за лечението. Можеше да я е донесъл най-близкият ми съсед или дори някой от петимата шестима души, които стояха наоколо и ме гледаха как се къпя. Никога нямаше да разбера. Това беше едно от дребните неща, около които не се вдигаше шум и които съседите правеха за мен всяка седмица.
В известен смисъл, гетото съществуваше въз основа на тези анонимни дела, за които никой не искаше благодарност — незначителни, почти тривиални сами по себе си, но взети заедно, решаващи за оцеляването на бордея. Ние успокоявахме децата на съседите като свои, когато заплачеха. Затягахме отпуснатото въже на някоя чужда колиба, когато забележехме, че провисва, и нагласяхме разместилия се пластмасов покрив на минаване покрай него. Помагахме си, без да ни молят, сякаш всички принадлежахме към едно огромно племе или семейство, а хилядите колиби бяха просто покривите на общия ни дом.
Закусвах с Касим Али Хюсеин по негова покана. Пихме сладък чай, подправен с карамфил, и ядохме роти, подобни на гофрети с гхи и захар, навити на руло. Предния ден прокажените на Ранджит ми бяха доставили нова партида лекарства и бинтове. Тъй като ме нямаше цял следобед, бяха оставили вързопите на Касим Али. Прегледахме ги заедно. Касим Али не можеше да чете и пише на английски и настоя да му обясня съдържанието и приложението на различните капсули, таблетки и разтвори, които бях поръчал. Един от синовете му, Аюб, седна при нас и записа името и описанието на всяко лекарство на урду на малки листчета, а след това търпеливо залепи с тиксо етикет на всяко шишенце или тубичка с крем. Тогава не знаех, но Касим Али бе избрал Аюб за мой помощник, за да научи всичко възможно за лекарствата и приложението им, за да ме замести, като ми дойде времето да напусна коптора — а първият човек на коптора бе сигурен, че то ще дойде.
Беше единайсет часът, когато най-сетне намерих време да се отбия в къщичката на Карла близо до пазара „Колаба“. Почуках, но никой не ми отвори. Съседите й ми казаха, че е излязла един час по-рано. Нямаха представа кога ще се върне. Ядосах се. Бях оставил вътре обувките и джинсите си и нямах търпение да си ги прибера и да смъкна тези свободни, ала неудобни дрехи, тези дрехи, които бяха нейни. Не преувеличавах, когато й казах, че джинсите, фланелката и обувките бяха единствените ми дрехи. В колибата ми бяха останали единствено две лунги, които използвах за спане, къпане и когато си изперях джинсите. Можех да си купя нови дрехи — фланелка, джинси и кецове щяха да ми струват не повече от четири-пет американски долара на пазара за дрехи на Улицата на модата, но исках собствените си дрехи, дрехите, в които се чувствах добре. Оставих й куп оплаквания на една бележка и се отправих на срещата с Кадербай.
Когато пристигнах, голямата къща на улица Мохамед Али изглеждаше празна. Шестте плоскости на входната врата бяха издърпани встрани и просторното мраморно фоайе бе отворено. Хиляди хора всеки час минаваха покрай него, но къщата беше известна и като че никой на улицата не ми обърна внимание, когато почуках на зелената дървена врата, за да съобщя за пристигането си, и влязох. След малко Назир излезе да ме посрещне с леко враждебно навъсено изражение. Той ми посочи да сменя обувките си с чифт домашни чехли и ме поведе по тесен коридор с висок таван в посока, обратна на стаята, в която бях предната вечер. Преминахме покрай няколко затворени стаи, коридорът описа два десни завоя и най-сетне излезе в един вътрешен двор.
