Преговорите с нощните надзиратели и останалите полицаи, след като им представихме молбата, която можеха да удовлетворят, без да изкривяват правилата до точката на пречупване, бяха безкрайни. Прабакер се впусна в енергичен театрален пазарлък — протестираше и умоляваше с еднаква пламенност. Най-накрая се стигна до взаимна уговорка за сумата — двеста рупии, около дванайсет американски долара — и мустакатият надзирател отключи решетката на мечкарите, докато аз му подавах банкнотите. Странно шествие от хора и намерения — ние се изнизахме надолу по стоманените стълби и надзирателят на долния етаж отключи килията, приютила Кано. Щом чу гласовете им, огромният мечок се надигна от пода, а после, придърпан от веригата, застана на четири крака. Той заклати глава насам — натам в радостен танц и затропа с лапи по пода. Когато мечкарите се втурнаха към него, Кано пъхна муцуна в подмишниците им и започна да души дългите им расти, сумтеше и вдъхваше миризмата. Сините мъже от своя страна го галеха нежно и се опитваха да поемат тежестта на веригите. Оставихме ги така прегърнати. Когато стоманената врата се затръшна, звукът проехтя из празното фоайе и изтръгна ехо от камъка. От него ме полазиха тръпки, докато двамата с Прабакер излизахме от полицейския участък.
— Много хубаво нещо направи тази нощ, Линбаба — избърбори Прабакер. — Човек трябва да обича своя мечок. Така казаха те, тези мечкарите, и ти го направи да се сбъдне. Много, много, много хубаво нещо направи.
Събудихме един спящ шофьор на такси пред участъка на „Колаба Козуей“. Прабакер седна с мен на задната седалка — наслаждаваше се на възможността да си поиграе на турист в едно от такситата, които често караше. Щом колата потегли от бордюра, аз се обърнах и забелязах, че ме гледа втренчено. Извърнах очи. Миг по-късно се обърнах пак и открих, че продължава да ме гледа. Намръщих му се и той поклати глава. Усмихна ми се с онази усмивка, с която прегръщаше целия свят, и сложи ръка на сърцето си.
— Какво? — сопнах му се аз, въпреки че усмивката му бе неустоима и той си го знаеше, а в душата си вече и аз се усмихвах с него.
— Човек… — заговори той, декламирайки думите със сакраментална тържественост.
— О, не пак, Прабу.
— … трябва да обича своя мечок — завърши той, потупа се по гърдите и заклати глава като полудял.
— Ох, Боже, помози — изпъшках, извърнах глава и се загледах в странното раздвижване и протягане на пробуждащата се улица.
На влизане в бордея двамата с Прабакер се разделихме и той се запъти към чайната на Кумар за ранна закуска. Беше въодушевен. Приключението ни с мечока Кано му беше осигурило пленителна нова история — с него самия в една от главните роли — която да разкаже на Парвати, едната от двете хубави дъщери на Кумар. Нищо не ми беше казал за Парвати, но го бях виждал как разговаря с нея и се досещах, че се влюбва. Според ухажорския маниер на Прабакер младежът не трябва да носи цветя и шоколадови бонбони на жената, която обича — а истории от големия свят, където мъжете се борят с демоните на плътта и чудовищната несправедливост. Той й носеше клюки, скандали и съкровени тайни. Носеше й истината за смелото си сърце и непослушната тайнствена благоговееща почуда, която бе извор на смеха и усмивката му, огромна като небето. И докато го гледах как бърза към чайната, видях как вече клати глава и ръкомаха, репетирайки историята, която й носеше като подарък за новия ден.
Вървях в сивото разсъмване, докато бордеят се пробуждаше с мърморене. Димът от стотици малки огньове се виеше над пътеките. Фигури, увити в цветни шалове, изникваха и се стапяха сред струите мъгла. Мирисът на роти, шито се пържеха на газовите котлони, и на чай, врящ в ароматните чайници, се смесваше с хорските миризми на кокосова помада за коса, сапун с дъх на сандалово дърво и пропити с камфор дрехи. Сънени лица ме поздравяваха на всеки завой по лъкатушните пътеки, усмихваха се и ми отправяха благословиите на утрото на шест езика и на поне толкова различни религии. Влязох в колибата си и огледах с новооткрита привързаност скромната й уютна сиромашия. Хубаво беше да си у дома.
