Гледах го как обработва врата на фланелката си и убива въшките една по една. После се залови с ръкавните шевове и най-накрая с долния подгъв. Въшките бяха десетки и той умело ги мачкаше една по една.
— Сега тая фланелка е чиста — каза той, сгъна я внимателно, без да я приближава до тялото си, и я остави на голия каменен под. — Няма вече шепеш. После се увиваш с кърпа, ето така, сваляш гащите и убиваш всички шепеш в гащите. Като ги изчистиш, слагаш гащите при фланелката. После тялото ти — подмишниците, гъза, топките. И когато и дрехите, и тялото ти са чисти, пак се обличаш. И ще си добре, няма да имаш много шепеш до нощта. После ще имаш много нови шепеш по теб от одеялото. А няма как да спиш без одеяло, защото надзирателите ще те пребият, ако се опиташ. Няма как. А утре започваш всичко отначало. Ние го наричаме ферма за шепеш, в „Артър Роуд“ всеки ден сме фермери.
Огледах открития, залят от дъжда двор пред дългото спално помещение. Стотина мъже бяха заети с фермерство — вадеха въшките от дрехите си и ги трепеха методично. На някои не им пукаше — чешеха се, тръскаха се като кучета и оставяха въшките да се развъждат по телата им. Мен сърбежът и пълзящото мъчение по кожата ми ме подлудяваха. Смъкнах си фланелката и огледах вратния шев. Фланелката бъкаше от тях — щъкаха, гушеха се, развъждаха се. Започнах да ги трепя една по една, шев по шев. Беше работа за няколко часа и аз се упражнявах с фанатично усърдие, всяка сутрин, прекарана в затвора „Артър Роуд“, но никога не се почувствах чист. Дори и когато знаех, че съм изтрепал въшките и временно съм се отървал от тях, продължавах да чувствам пъплещата, сърбяща, пълзяща гнус по кожата си. Малко по малко, месец след месец, ужасът от пълзящата напаст ме подлудяваше.
По цял ден, между ранната сутрешна проверка и вечерята, се мотаехме из големия двор пред нашето спално. Някои играеха карти или други игри. Други разговаряха с приятели или се опитваха да дремят на каменните пътеки. Немалко мъже се олюляваха несигурно на тънките си крака, говореха си сами налудничаво, на пресекулки и се блъскаха в стените, а после ние ги обръщахме внимателно и им задавахме нов курс.
Обядът в „Артър Роуд“ се състоеше от водниста супа, която разливаха в алуминиевите чинии. Вечерята беше повторение на супата за деня — сервираха я в четири и половина с добавка по едно чапати. Готвеха я от обелки и остатъци от различни зеленчуци — един ден бяха обелки от цвекло, на следващия — от моркови, на третия — от тиквени кори и така нататък. Слагаха кълновете и натъртеното от картофи, остатъците от тиквички, кромидени люспи и калните обелки от ряпа. Никога не виждахме късчета зеленчуци — те отиваха за пазачите и затворниците надзиратели. В нашата супа обелки и дръжки плаваха в безцветна водниста течност. Големият казан, който надзирателите вкарваха в помещението за всяко ядене, побираше сто и петдесет порции. В стаята имаше сто и осемдесет души. За да допълнят недостига, надзирателите изливаха вътре две кофи студена вода, на всяко ядене, с ритуална проверка, и разиграваха вдъхновение, докато решаваха проблемите на глада. И винаги избухваха в шумен смях.
В шест часа, след вечерята, пазачите отново ни преброяваха и заключваха дългото спално. След това два часа ни беше позволено да говорим и да пушим чарас, купен от надзирателите. Затворниците в „Артър Роуд“ получаваха месечно по пет купона за дажби. Мъжете с пари можеха да купуват купони. Някои притежаваха рула от по неколкостотин. С тях вземаха чай — чаша горещ чай струваше два купона — хляб, захар, конфитюр, топла храна, сапун, принадлежности за бръснене, цигари и услугите на мъжете, които перяха дрехи и извършваха други неща. Те бяха затворническата черна валута. За шест купона човек можеше да си купи малко
Всяка вечер мъжете се събираха на групи, за да пеят насядали в кръг по дванайсет или повече, думкайки по обърнатите си алуминиеви чинии като по табла, затворниците пееха любовни песни от любимите си филми. Пееха за разбити сърца и за всички мъки на загубата. Когато подхващаха някоя особено любима песен, втора група подемаше следващия куплет, после и трета, и четвърта, и най-сетне песента отново се връщаше при първата група. Около всеки кръг от дванайсет-петнайсет певци се струпваха по още двайсет-трийсет души, които пляскаха в такт и подпяваха в хор. Докато пееха, те плачеха открито и често се смееха заедно. Изоставени и забравени от града, с музиката те си помагаха да поддържат жива обичта в сърцата си.
