В края на втората седмица в „Артър Роуд“ се запознах с двама млади мъже, които чакаха да ги освободят до един час. Махеш ме увери, че те ще предадат съобщението ми. Бяха простовати, неграмотни селски момчета, дошли в Бомбай и заловени при хайка за безработни младежи. След три месеца в „Артър Роуд“ без официално обвинение най-сетне ги освободиха. Написах на едно листче името и адреса на Абдел Кадер Хан и кратка бележка, с която му съобщавах, че съм в затвора. Дадох я на младежите и им обещах да ги възнаградя, когато изляза. Те допряха ръцете си в благословия, а после ме оставиха с ведри и изпълнени с надежда усмивки.
По-късно същия ден надзирателите събраха хората от нашето спално, по-разярени от обикновено, и ни накараха да клекнем в плътни редици. Пред очите ни вкараха същите двама младежи и ги блъснаха в стената. Бяха в полунесвяст, пребити от бой. От раните по лицата им течеше кръв. Устните им бяха подути, а очите — посинени. Белези от лати, подобни на змийска кожа, покриваха голите им ръце и крака.
— Тези кучета се опитаха да изнесат извън пандиза бележка на гора — кресна на хинди Големия Рахул, надзирателят. — Който се опита да помогне на тоя гора, ще го сполети същото. Ясно? Сега тези две кучета ще киснат още шест месеца в затвора, в
Надзирателите излязоха, за да изпушат една цигара, а ние се втурнахме да помагаме на мъжете. Аз промих раните им и превързах най-тежките с ивици плат. Махеш ми помагаше и когато приключихме, той ме изведе навън да пушим.
— Лин, не си виновен ти — каза той, загледан към двора, из който мъжете се разхождаха, седяха и пощеха дрехите си за въшки.
— Разбира се, че аз съм виновен.
— Не, човече — възрази ми той съчувствено. — Виновно е мястото, „Артър Роуд“. Такива работи стават всеки ден. Не си виновен ти, братко, нито пък аз. Но сега ще имаш голям проблем. Вече никой няма да ти помага, също както в участъка в „Колаба“. Не знам колко време ще останеш тук. Виждаш ли стария Панду там? Той е в тази стая от три години и още няма съд за него. Аджай е тук вече повече от година.
Сантош е от две години в тази стая, без обвинения, и не знае кога ще го съдят. Аз… не знам колко време ще те държат в тази стая. Съжалявам, братко, но вече никой няма да ти помага.
Седмиците минаваха. Махеш се оказа прав — никой не рискуваше да си навлече гнева на надзирателите и да ми помага. Всеки ден освобождаваха мъже от стаята и аз се обръщах, към когото мога, възможно най-предпазливо, но никой не искаше да помогне. Изпадах в отчаяно положение. След два месеца в затвора сигурно бях свалил около дванайсет килограма. Изглеждах мършав. Тялото ми беше цялото в гнойни ранички от ухапванията на нощния кадмал. Имах синини от пръчките на надзирателите по ръцете, краката, гърба, лицето и плешивата обръсната глава. И непрекъснато, във всяка една минута, и денем, и нощем се тревожех, че отпечатъците ми ще разкрият кой съм в действителност.
Всяка нощ тревогата ме хвърляше в потен кошмар за десетгодишната присъда, от която бях избягал в Австралия. Тревогата се таеше в гърдите ми, стискаше сърцето ми и често набъбваше до такава гротескна мъка, че усещах как се задавям, как тя ме души. Вината е дръжката на ножа, с който сами се пробождаме, а любовта често е острието; но тревогата е тази, която точи острието, и в края на краищата тя убива повечето от нас.
Уплахата, ужасът, тревогата и болката най-сетне взеха връх, когато Големия Рахул, надзирателят, съсредоточил върху мен омразата и несретата на дванайсетте години, прекарани в затвора, ми нанесе един удар в повече. Седях близо до входа на празното спално и се мъчех да напиша разказ, чийто сюжет ми бе хрумнал и бях развил през последните седмици. Повтарях историята изречение по изречение, ден след ден, докато ги измислях. Това беше медитация, която ме поддържаше жив. Когато онази сутрин успях да отмъкна остатък от молив и малък наръч обвивки от дажбите захар, най-сетне се почувствах готов да започна първа страница. В момент на покой, след обработката на въшките шепеш, аз започнах да пиша. Тихомълком, както умеят злодеите, дори и дебелите и тромавите, Рахул се промъкна зад гърба ми и стовари своята лати върху лявото ми рамо с такава сила, че едва не ми строши костите. Пръчката му за наказания беше сцепена на края и ударът раздра кожата ми по дължината на мускула, почти от рамото до лакътя. От дълбоката рана бликна кръв и оцапа пръстите ми, с които притиснах мястото.
