Сред по-новите във „Форта“ беше и туристическата агенция, собственост чрез посредници на Кадербай. Неин управител беше Маджид Рустем. Тя уреждаше пътуванията на хиляди мъже и жени, работещи в страните в Залива. Законната й дейност включваше осигуряване на самолетни билети, визи, разрешения за работа и квартири. На черно агентите на Маджид уреждаха завръщащите се работници да пренасят от сто до триста грама злато на човек — верижки, гривни, пръстени и брошки. То пристигаше в пристанищата на Залива от къде ли не. Част от него беше закупено законно на едро, друга голяма част — бе откраднато. Наркомани, джебчии и взломаджии от цяла Европа и Африка задигаха златна бижутерия и я продаваха на наркопласьорите и търговците на крадени вещи. Процент от това злато, откраднато във Франкфурт, Йоханесбург или Лондон, чрез черно борсаджиите попадаше в пристанищата на Залива. Хората на Кадер в Дубай, Абу Даби, Бахрейн и всички останали столици от Залива го претопяваха в дебели гривни, ланци и брошки. Срещу малко заплащане гастарбайтерите на връщане в Индия се окичваха с бижутата, а нашите хора им ги събираха на международното летище в Бомбай.
Всяка година туристическата агенция във „Форта“ уреждаше пътуванията на поне пет хиляди работници. Златото, което внасяха те, беше претопявано при нужда в малка работилница до агенцията, а после го продаваха по целия Жавери базар или на пазара за бижута. Печалбата от тази част на операциите със злато беше повече от четири милиона долара годишно, без данъци, и директорите на Кадер до един бяха богати и уважавани хора.
Проверих персонала на туристическа агенция „Трансакт“. Маджид го нямаше, а тримата управители бяха заети. Когато научих как е организирана контрабандата на злато, предложих да се компютъризира архивът и да се поддържа база данни на гастарбайтерите, осъществили успешно по една мисия. Кадер одобри предложението и мъжете усърдно започнаха да прехвърлят данните от папките в компютрите. Проверих работата им и останах доволен. Поговорихме, Маджид не се появи и аз отидох да го потърся в съседната златарска работилничка.
Когато влязох, той вдигна очи и се усмихна, а после пак се съсредоточи върху везните. Първо теглеха подредените по вид златни верижки и гривни отделно, а после накуп. Количествата се записваха в регистър и сверяваха с отделен регистър от продажбите на Жавери базар.
Този ден, след по-малко от два часа, откакто Кадербай ми говори за доброто и злото, гледах как теглят и описват купчините златни верижки и тежките грубо изработени гривни, и усещах как потъвам в мрачно настроение, от което не можех да се отърся. Радвах се, че Кадербай ми беше наредил да оставя Маджид и да започна работа при Абдул Гани. Жълтият метал, вълнуващ толкова милиони хора в Индия, ме нервираше. Работата с Халед Ансари и валутата ми допадаше повече. Знаех, че и фалшифицирането на паспорти при Абдул Гани ще ми хареса — в края на краищата те бяха най-важното за беглеца. Но работата със злато в такива огромни количества ме изнервяше. Златото пали очите с различна по вид и цвят алчност. Парите почти неизменно са само средство за някаква цел; но златото само по себе си е цел за мнозина и страстта към него е онова, което руши любовта.
Тръгнах си от Маджид, след като му съобщих, че Кадербай ме праща на друга работа. Не му казах, че ме пращат да работя с Абдул Гани в бизнеса с паспортите. И Маджид, и Гани бяха членове на съвета на Кадеровата мафия. Бях сигурен, че те знаят същността на всяко засягащо ме решение, преди аз да съм го научил. Ръкувахме се. Той ме придърпа към себе си в тромава, скована прегръдка. Усмихна се и ми пожела успех. Усмивката му беше престорена, но в нея нямаше злоба. Маджид Рустем просто беше от тези, които смятат, че усмивката е волеви акт. Благодарих му за търпението, но не му се усмихнах.
Докато обикалях за последен път бижутерите на базара Жавери, ме мъчеше някакво колебливо, нервно безпокойство. Онзи внезапен гняв, който придружава чувството за напразни усилия, облещената, стиснала юмруци тревога, която често избликва, ако животът ти е обезсмислен и пропилян. Би трябвало да съм щастлив или поне доволен. Имах уверението на Кадер, че нищо не ме заплашва. Изкарвах добри пари. Работех всеки ден с купища злато, високи по метър. Щях да науча всичко, което ми бе нужно да знам за бизнеса с фалшиви паспорти. Можех да си купя всичко, което поискам. Бях здрав, силен и свободен. Би трябвало да съм доволен.
„Щастието е мит — бе казала Карла. — Измислено е, за да ни кара да купуваме разни неща.“ И докато думите й се носеха по потока на мрачното ми настроение, докато си спомнях лицето и гласа й, си помислих, че може би в крайна сметка тя е права. После се сетих как по-рано днес Кадербай ми заговори, сякаш бях негов син. И в това имаше щастие, не можех да го отрека. Но то не стигаше — колкото и истинско, дълбоко и някак чисто да бе това чувство, не беше достатъчно силно, за да ми повдигне духа.
