Градът нямаше средства да осигури десетки хиляди белезници, а и дори парите да се намереха, ченгетата със сигурност не биха помъкнали бремето на тези тежки окови. Вместо това те носеха груби въжета от кокосови влакна и коноп и навързваха с тях арестуваните един за друг за ръцете. Тънкото въже беше достатъчно, защото жертвите на нощните набези обикновено бяха прекалено изнемощели, недохранени и рухнали духом, за да бягат. Те кротко и безмълвно се подчиняваха. Арестуваха между десетина и двайсет мъже, навързваха ги в човешка верига и шестимата или осмина полицаи ги отвеждаха в килиите.
От своя страна, полицаите бяха по-справедливи, отколкото аз бих очаквал, и никак не им липсваше смелост. Бяха въоръжени само с тънки бамбукови пръчки, които наричаха лати. Не носеха нито палки, нито газ, нито пистолети. Нямаха уоки-токита и не можеха да извикат подкрепления, ако попаднеха в беда, докато патрулират. Нямаше излишни коли за арести и отрядите изминаваха много километри пеша. И въпреки че често удряха с лати, свирепите и дори сериозните побои бяха рядкост — много по-голяма от полицейските побои в съвременния западен град, където израснах.
Въпреки това тези арести все пак означаваха дни, седмици или дори месеци затвор за младите мъже, в затвори с условия, тежки както навсякъде в Азия, а керваните от навързани арестанти, тътрещи се из града след полунощ, навяваха повече тъга и самотност от погребално шествие.
По време на моите среднощни разходки из града аз неизменно бях сам, докато траеха арестите. Богатите ми приятели се бояха от бедните, бедните ми приятели се бояха от полицаите. Повечето чужденци се бояха от всички и си стояха в хотелите. Улиците бяха мои и аз бродех из хладната им тишина.
По време на една такава нощна разходка, около три месеца след пожара, се оказах на вълнолома на крайбрежния булевард. Широката пътека покрай морето бе безлюдна и чиста. Булевард с шест платна я отделяше от прострелия се до хоризонта извит полумесец на охолството — изискани домове, скъпи апартаменти, канцеларии на консулства, първокласни ресторанти и хотели с изглед към черното развълнувано море.
Малко коли се движеха по булеварда тази нощ — по една на всеки петнайсет-двайсет минути, на бавен ход. Отсреща прозорците също светеха тук-там. Хладен вятър довяваше на сприхави пориви чист, солен въздух. Беше тихо. Морето бе по-шумно от града.
Някои от приятелите ми в бордея се тревожеха, че се разхождам нощем сам по улиците.
А и работата, която вършех, засилваше това чувство на принадлежност. Аз се отдадох с усърдие на ролята си на лекар в бордея. Намерих справочници по диагностична медицина и ги изучавах на светлината на лампата в колибата си. Събрах скромен запас от лекарства, разтвори и бинтове — купувах ги от местните аптеки с парите, които печелех от сделките на черно с туристите. И продължих да живея в този мизерен квартал, дори и след като спечелих достатъчно пари, за да го напусна. Останах в тясната малка колиба, когато вече можех да се преместя в удобен апартамент. Оставих кипящата, танцуваща борба на техните двайсет и пет хиляди живота да повлече и моя живот. Привързах се към Прабакер, Джони Пурата и Касим Али Хюсеин. И макар че се мъчех да не мисля за Карла, любовта ми дереше с нокти небето. Целувах вятъра. Мълвях името й, когато оставах сам.
Край вълнолома чувствах как хладният бриз облъхва кожата на лицето и гърдите ми като вода, изливана от глинено гърне. Не се чуваше никакъв друг звук, освен собственото ми дишане във вятъра и грохота на дълбоките води, разбиващи се в скалите три метра под вълнолома. Вълните, които се плискаха и вихреха там, долу, ме примамваха.
Морето се вълнуваше и връхлиташе върху скалите долу. Един тласък — и всичко ще свърши. Чувствах падането, разбиването на тялото ми в скалите, студената хлъзгавост на удавянето и смъртта.