Шантарам полностью

— Може би затова лекувате толкова успешно болните, господин Лин. Лекарите не ходят доброволно в копторите. Можем да задължим хората да не бъдат лоши, но не можем да ги задължим да бъдат добри, не намирате ли? Младият ми приятел Абдула току-що ви разпозна, когато минахме покрай вас, докато стояхте на вълнолома. Обърнах колата и се върнахме заради вас. Елате, качете се при мен. Ще ви закарам на едно място.

Поколебах се.

— Моля ви, не се притеснявайте, аз…

— Никак не ме притеснявате, господин Лин. Хайде, качете се. Нашият шофьор е моят много добър приятел Назир.

Качих се в колата. Абдула ми затвори вратата, а после се настани отпред до шофьора, който пак нагласи огледалото така, че да ме вижда в него. Колата не помръдна.

— Чилум боно — нареди Кадербай на Абдула. Направи шилом.

Абдула извади лула с формата на фуния от джоба на сакото си, сложи я на седалката до себе си и се зае да смесва хашиш и тютюн. Залепи топче хашиш, което наричаха голи, върху една кибритена клечка и го обгори с друга. Мирисът на чарас се примеси с аромата на жасминовите цветове. Моторът на колата продължаваше да боботи, тихо и лениво. Никой не каза нито дума.

След три минути шиломът беше готов и поднесен на Кадербай за първия дум, или дръпване. Той пое дим и ми подаде лулата. След това Абдула и шофьорът също дръпнаха от лулата и я подадоха за втори кръг. Абдула бързо и сръчно я почисти и я пъхна обратно в джоба си.

— Чало — рече Кадер. Да тръгваме.

Колата бавно потегли от бордюра. Уличните светлини заструиха по наклоненото предно стъкло. Шофьорът пъхна касета в касетофона. Сърцераздирателните акорди на романтичен газал отекнаха гръмко от тонколоните над главите ни. Бях толкова напушен, че усещах как мозъкът ми трепери в черепа, но когато погледнах останалите трима, ми се стори, че те се владеят напълно.

Пътуването беше призрачно подобие на стотици напушени пътувания с приятели в Австралия и Нова Зеландия — пушехме хеш или трева, надувахме касетофона и обикаляхме заедно с колата. Но в моята култура предимно младежите пушеха и обикаляха, надули музиката на макс. Тук бях в компанията на много могъщ и влиятелен възрастен мъж, много по-възрастен от Абдула, шофьора и мен. И въпреки че мелодиите бяха с познат ритъм, се пееше на непонятен език. Преживяването беше едновременно познато и обезпокоително — все едно да се завърнеш, вече голям, в училищния двор от твоето детство — и въпреки сънения унес, предизвикан от опиата, не можех да се отпусна съвсем.

Нямах представа къде отиваме. Нямах представа как и кога ще се върнем. Пътувахме към „Тардео“, точно в обратна посока от дома ми в коптора на „Колаба“. Минутите се нижеха, а аз размишлявах върху типично индийския обичай „дружеско отвличане“. Месеци наред в бордея приемах неясните и тайнствени покани на приятели да ги придружа до неуточнени места с незнайна цел. Ела, казваха хората и се усмихваха настоятелно, и никога не намираха за нужно да ми кажат къде отиваме и защо. Идваш сега! Отначало се противях, но скоро научих, че тези тайнствени непланирани пътешествия неизменно си струват. Обикновено бяха интересни и приятни, и нерядко — важни. Малко по малко се научих да се отпускам, да им се отдавам, да се доверявам на инстинктите си, точно както с Кадербай. Никога не съжалявах и никога не бях обиждан или разочарован от отвлеклите ме приятели.

Докато колата преваляше дългия полегат хълм и се спускаше към джамията „Хаджи Али“, Абдула спря музиката и попита Кадербай дали не иска да се отбие в ресторанта, както обикновено. Кадер ме позагледа замислено, после се усмихна и кимна на шофьора. Потупа ме два пъти по дланта с кокалчетата на лявата китка и допря палец до устните си. Тихо — казваше ми жестът. — Гледай, но не говори.

Спряхме на паркинга, малко встрани от редицата на двайсетина други коли, паркирани край ресторанта в „Хаджи Али“. Въпреки че почти цял Бомбай в полунощ спеше или поне се преструваше, че спи, в града имаше оживени места, изпълнени със звуци и цветове. Трябваше само да знаеш къде са. Ресторантът край светилището „Хаджи Али“ бе едно от тези места. Стотици хора се събираха там всяка нощ, за да похапнат, да се видят, да си купят напитки, цигари или сладкиши. Идваха с таксита, частни коли или мотоциклети, час по час, чак до зори. Самият ресторант беше малък и винаги пълен. Повечето редовни клиенти предпочитаха да ядат прави на тротоара или седнали в колите си, или на капака отгоре. От много коли дънеше музика. Хората крещяха на урду, хинди, марати и английски. Сервитьорите търчаха от тезгяха до возилата и обратно и разнасяха с елегантно умение напитки, пакети и табли.