— Кадербай много явно даде рушвет на ченгето.

Абдула се засмя и си спомних как за първи път го чух да се смее на глас в салона на Стоящите Баба. Беше добродушен смях, безгрижен и съвсем скромен, и заради този смях изведнъж го харесах.

— Имаме една поговорка на персийски — Понякога лъвът трябва да изреве само за да напомни на коня, че го е страх. Този полицай създаваше проблеми тук, в „Хаджи Али“. Хората не го уважават и това го прави нещастен. И нещастието го кара да създава проблеми. И колкото повече проблеми създава, толкова по-малко го уважават хората. А сега като видят толкова голям бакшиш, много повече, отколкото получават полицаи като него, ще го зауважават малко от малко. Ще се впечатлят, че великият Кадербай му плаща толкова добре. И като получи малко уважение, той ще прави по-малко проблеми на всички нас. Но посланието все пак е съвсем ясно. Той е кон — а Кадер е лъв. И лъвът изрева.

— Вие бодигард на Кадербай ли сте?

— Не, не! — Той отново се разсмя. — Господарят Абдел Кадер няма нужда от охрана. Но… — Млъкна и двамата погледнахме прошарения мъж на задната седалка на скромната лимузина. — Но съм готов да умра за него, ако за това говорите. И не само това — за него съм готов на много повече.

— Няма какво повече да направиш за някого от това да умреш за него — възразих, усмихвайки се и на неговата сериозност, и на така странната му идея.

— О, да — отвърна той, обгърна раменете ми с ръка и ме поведе обратно към колата. — Много повече можеш.

— Вие май се сприятелихте с нашия Абдула, господин Лин? — попита Кадербай, щом се качихме отново в колата. — Това е хубаво. Редно е да станете близки приятели. Изглеждате като братя.

Спогледахме се с Абдула и тихо се разсмяхме. Моята коса беше руса, неговата — катраненочерна. Моите очи бяха сиви, неговите — кафяви. Той беше персиец, аз — австралиец. На пръв поглед нямаше по-различни хора от нас двамата. Но Кадербай гледаше ту единия, ту другия, смръщил чело, и така искрено бе озадачен от нашето веселие, че смехът ни секна в гърлото. Колата пое по пътя за Бандра и аз се замислих над казаното от Кадер. И установих, че въпреки всички разлики помежду ни, в думите на по-възрастния мъж като че имаше някаква проницателна истина.

Колата пътува близо час. Най-сетне в покрайнините на Бандра тя забави ход на една улица с магазини и складове, а после зави в една тясна алея. Улицата беше тъмна и пуста, алеята също. Щом вратите на колата се отвориха, чух музика и пеене.

— Елате, господин Лин. Да, влезем — подкани ме Кадербай. Не се чувстваше длъжен да ми обясни нито къде отиваме, нито защо.

Шофьорът Назир остана при колата, облегнат на капака, и най-сетне си позволи лукса да разопакова паана, който Абдула му беше купил в „Хаджи Али“. Щом тръгнах по алеята и го подминах, осъзнах, че Назир не беше казал нито дума и се замислих над дългото мълчание, в което толкова много хора изпадаха в този многолюден и шумен град.

Прекосихме широка каменна арка в някакъв коридор, изкачихме два етажа по стълбите и влязохме в обширно помещение, изпълнено с хора, дим и силна музика. Стаята беше правоъгълна, цялата в зелени копринени драперии и килими. На малката сцена в дъното четирима музиканти седяха на копринени възглавници. Покрай стените имаше наредени ниски масички, също заобиколени от удобни възглавници. Бледозелени фенери с формата на камбани висяха от дървения таван и хвърляха трепкащи обръчи от златиста светлина. Сервитьорите сновяха от група на група и сервираха черен чай във високи чаши. На някои маси имаше наргилета, които обагряха въздуха със синкав дим и аромат на чарас.

Неколцина мъже веднага станаха, за да поздравят Кадербай. Абдула беше известен и тук. Няколко души го поздравиха с кимване, махване или го заговаряха. Забелязах, че хората, за разлика от онези в „Хаджи Али“, го посрещнаха топло и задържаха ръката му, докато се ръкуваха. Разпознах един от тълпата. Това беше Шафик Гуса, или Шафик Сърдития, който контролираше проституцията в казармите на флотата до коптора, в който живеех. Разпознах още няколко лица от снимките във вестниците — известен поет, прочут суфи-светец и една кинозвезда от средна величина.

Един от мъжете около Кадербай беше управителят на частния клуб. Беше нисък, трътлест и закопчан в дълга кашмирена жилетка. Бялата дантелена шапчица на хаджи — поклонник, посетил Мека — покриваше плешивата му глава. Челото му бе потъмняло от кръглия белег, които някои мюсюлмани придобиват, докосвайки с чело камъка, когато се молят. Той кресна нещо и сервитьорите мигом донесоха нова маса и няколко възглавници и ги наредиха в ъгъла, с чудесен изглед към сцената.

Перейти на страницу:

Похожие книги