Шантарам полностью

Рамеш сякаш искаше да сграбчи ръката на Кадер и да я целуне, но просто се поклони и се оттегли, като бърбореше благодарности. Абдула и шофьорът бяха поръчали плодова салата и кокосово кисело мляко и когато четиримата останахме сами, те започнаха да ядат, шумно изразявайки одобрението си. Ние с Кадербай бяхме поръчали само ласи с аромат на манго. Докато отпивахме от леденостудените напитки, още един посетител се приближи до прозореца. Беше началникът на местния полицейски участък.

— Голяма чест е да ви видим пак, Кадер джи — поздрави той и лицето му се изкриви в гримаса, която можеше да е или следствие на стомашни болки, или мазна усмивка. Говореше хинди със силен акцент на някакъв диалект и ми беше трудно да го разбера. Той се поинтересува от семейството на Кадербай, а после спомена някакви делови интереси.

Абдула остави празната си чиния на предната седалка и извади изпод нея пакет, увит във вестник. Подаде го на Кадер, който разтвори ъгъла му. Отдолу се показа дебела пачка от банкноти по сто рупии. Той го подаде спокойно на полицая през прозореца. Това се извършваше толкова открито и дори показно, че бях убеден колко е важно за Кадер всички на сто метра наоколо да видят как се дава рушветът.

Ченгето пъхна пакета в пазвата си, килна глава настрани и се изплю шумно два пъти за късмет. После отново се наведе до прозореца и замърмори бързо и напрегнато. Улових думите тяло и договорка и нещо за Пазара на крадците, но така и не го разбрах. Кадер му вдигна ръка да замълчи. Абдула отмести поглед от Кадер върху мен и пусна момчешка усмивка.

— Ела с мен, господин Лин — каза той тихо. — Ще разгледаме джамията, нали?

Щом слязохме от колата, чух полицаят да казва на глас:

— Този гора говори хинди? Бхагван да ни пази от чужденците!

Отидохме на едно пусто място на вълнолома. Джамията в „Хаджи Али“ бе построена на малко равно островче, свързано със сушата с каменна пътека и дълго триста трийсет и три стъпки. От зори до здрач, когато приливът позволяваше, широката пътека гъмжеше от поклонници и туристи. Приливът заливаше пътеката напълно и дълбоките води отрязваха острова от сушата. Гледана от вълнолома на крайморския булевард, нощем джамията приличаше на голям закотвен кораб. Чугунени фенери разпръскваха зелена и жълта светлина, увиснали на скоби в мраморните стени. На лунните лъчи арките във форма на сълза и закръглените контури сияеха в бяло и се превръщаха в платната на мистичния кораб, а минаретата бяха многобройни извисяващи се мачти.

Тази нощ набъбналата сплескана жълта луна, която в бордея наричаха скръбната луна, се рееше, пълна и омайна, над джамията. Откъм морето се носеше бриз, но въздухът бе топъл и влажен. Ята от прилепи летяха в небето край жиците на електропровода — хиляди прилепи, подобни на ноти върху партитура. Едно съвсем малко момиченце, което по това време отдавна трябваше да спи, а все още продаваше жасминови нанизи, дойде при нас и даде на Абдула една гирлянда. Той бръкна в джоба си за пари, но тя отказа със смях и се отдалечи, пеейки припева на песен от популярен индийски филм.

— Няма по-красиво проявление на вярата от щедростта на най-бедните — рече Абдула с тихия си глас. Струваше ми се, че той никога не говори по-високо.

— Говориш много добре английски — забелязах, искрено очарован от изтънчената мисъл и начина, по който той я изрази.

— Не, не говоря добре. Познавах една жена и тя ме научи на тези думи — отговори той. Чаках да продължи. Той се колебаеше и съзерцаваше морето, а когато отново заговори, смени темата. — Кажете ми, господин Лин, тогава в салона на Стоящите Баба, когато онзи мъж ви нападна с меча, какво щяхте да направите, ако аз не бях там?

— Щях да се сбия с него.

— Мисля… — той се обърна и се вгледа в очите ми. Усетих как скалпът ми се стяга от неизмерим ужас. — Мисля, че щяхте да умрете. Щяха да ви убият и сега щяхте да сте мъртъв.

— Не. Той имаше меч, но беше стар, и беше луд. Щях да го победя.

— Да — каза той. Не се усмихваше. — Да, мисля, че сте прав — щяхте да го победите. Но другите, момичето и приятелят ви индиец, някой от тях щеше да пострада и дори да бъде убит, ако вие оцелеехте. Когато мечът замахна, ако не удареше вас, щеше да удари някой от тях, така мисля аз. Един от вас щеше да умре. Вие или вашите приятели, един от вас щеше да е мъртъв.

Беше мой ред да се умълча. Обзелият ме преди малко ужас внезапно се превърна в силна тревога. Сърцето ми думкаше с тътена на кръвта. Той ми припомняше как е спасил живота ми и все пак в думите му усещах заплаха. Това не ми харесваше. В мен се надигна гняв. Напрегнах се, готов да се бия с него, и го загледах в очите.

Той се усмихна и положи длан на рамото ми, също както преди по-малко от час на друг вълнолом, на Морския булевард. Парещото, интуитивно чувство на тревога премина също толкова бързо, колкото бе възникнало. Угасна и изчезна. Сетих се за него чак месеци по-късно.

Обърнах се и видях как полицаят отдава чест и се отдалечава от колата на Кадер.