Шантарам полностью

Насядахме по турски — Кадер в средата, Абдула отдясно на него, а аз — отляво. Едно момче с шапчица на хаджия и афгански панталони и жилетка ни донесе купа оризови пуканки, силно подправени с лют пипер, и блюдо с различни ядки и сушени плодове. Сервитьорът ни наля черен чай от чайник с тясно чучурче от цял метър височина, без да разлее нито капчица. Сервира на всекиго от нас и ни предложи бучки захар. Възнамерявах да пия чая си без захар, но Абдула ме спря.

— Хайде, господин Лин — усмихна се той. — Ние пием персийски чай, така както го пият иранците, нали?

Той взе една бучка захар, сложи я в уста и я захапа с предните си зъби. После повдигна чашата и отпи от чая през захарта. Отпих и аз, като повторих действията му. Захарната бучка бавно се разпадна и се стопи и въпреки че вкусът беше по-сладък, отколкото ми допадаше, се насладих на странния и нов за мен обичай.

Кадербай също взе бучка захар и отпи от чая през нея — той придаваше на този малък обичай особено достойнство и тържественост. Всъщност това важеше и за всяко негово изражение и дори — за най-обикновените жестове. Той бе най-царственото човешко същество, което някога бях срещал. Докато го гледах как, привел глава, слуша Абдула да му говори безгрижно, ми хрумна, че във всеки живот и във всеки свят той щеше да властва над хората и да им вдъхва подчинение и респект.

Трима певци се присъединиха към музикантите и се настаниха малко по-отпред. Постепенно в стаята се възцари тишина, а после изведнъж и тримата запяха с мощни, вълнуващи гласове. Звучеше разкошно — многопластова, великолепна музика, преливаща от пламенно чувство. Мъжете не само пееха — те направо изплакваха и ридаеха песента. От затворените им очи течаха истински сълзи и капеха по гърдите им. Докато слушах, ме обзе възторг и същевременно — някакъв срам. Сякаш певците ме бяха посветили в най-дълбоката и най-съкровената си любов и мъка.

Изпяха три песни и после тихо напуснаха сцената, изчезвайки зад завесата. По време на изпълнението никой не промълви нито дума и не помръдна, но после всички заговориха едновременно — принудихме се да развалим магията, от която бяхме погълнати. Абдула стана и отиде да поговори с група афганци, насядали на една маса в другия край на помещението.

— Как ви се хареса пеенето, господин Лин? — попита ме Кадербай.

— Много ми хареса. Невероятно, изумително. Никога не бях чувал нещо подобно. Толкова тъга имаше в песента, но и такава сила! На какъв език пееха? На урду?

— Да. Разбирате ли урду?

— Не, боя се, че не. Говоря само малко марати и хинди. Досетих се, че е урду, защото някои хора покрай мен — там, където живея — го говорят.

— Урду е езикът на газалите, а това са най-добрите изпълнители на газал в цял Бомбай — отвърна той.

— Любовни песни ли пеят?

Той се усмихна, наведе се и положи длан върху ръката ми. Из целия град хората се докосваха често, докато разговаряха, и подчертаваха мисълта си с леко стискане. Познавах добре жеста от ежедневното общуване с приятелите си и той бе започнал да ми допада.

— Да, — това бяха любовни песни, но най-хубавите и най-истинските от всички любовни песни. Любовни песни за Бога. Тези мъже пееха за обичта към Бога.

Кимнах безмълвно, но мълчанието ми го накара да заговори отново.

— Вие сте християнин, нали? — попита той.

— Не, аз не вярвам в Бог.

— Няма вяра в Бог — заяви той, отново с усмивка. — Ние или имаме познание за Бога, или не.

— Е, аз несъмнено не познавам Бога — разсмях се аз. — И, честно, склонен съм да мисля, че е невъзможно да повярваш в Бог или поне в повечето идеи за Бога, които съм срещал.

— О, но естествено, Бог е невъзможен. Това е първото доказателство, че Той съществува.

Той ме гледаше втренчено, без да откъсва топлата си длан от ръката ми. Внимавай — помислих си аз. — Навлизаш във философски спор с човек, прочут именно с това. Той те проверява. Това е проверка и водите са дълбоки.

— Да се изясним — вие твърдите, че тъй като едно нещо е невъзможно, то съществува? — попитах и избутах кануто на своята мисъл в неопознатите води на неговия разум.

— Точно така.

— А това не означава ли, че възможните неща не съществуват?

— Точно така! — той се усмихна още по-широко. — Много ми е приятно, че разбирате.

— Аз мога да произнеса тези думи — отговорих и също се разсмях, — но това не значи, че ги разбирам.

— Ще обясня. Нищо не съществува така, както го виждаме. Нищо от онова, което виждаме, не е наистина такова, каквото си мислим, че го виждаме. Очите ни са лъжци. Всичко, което изглежда истинско, е просто част от илюзията. Нищо не съществува така, както ние го мислим. Нито вие. Нито аз. Нито тази стая. Нищо.

— Все още не разбирам. Не виждам как възможните неща не съществуват.